— Как е Сю?
— Държи се още — отвърна Джек. — Чембърс не може да й дава никакви лекарства. Доктор Галбрейт я наглежда. Стоим и чакаме.
— Може ли да я видим?
— Не е в настроение. Скара ми се. Може би утре. Ако приятелчетата ти са готови, ще ги прекарам по обратния път.
— Благодарни сме ти, Джек.
Джек премигна и завъртя глава.
— Снощи е имало таен съвет — рече той. — Онази, каюската, пак се е заяла с нас. Неколцина работници от казиното са сформирали малка група. Направо са пощурели. Казват, че тази карантина ще ни изпразни джобовете. Въобще не щат да ме слушат. Казаха, че съм бил предубеден.
— Какво можем да направим?
— Сю ги нарече луди глави, но и да са такива, имат си кауза. Исках само да те уведомя. Трябва да сме подготвени. Сега да тръгваме.
Мич и Кайе помахаха на приятелите си. Стъмваше се и Кайе внесе Стела вътре. Време беше да я нахрани и да й смени пелените.
Още щом влязоха, Кайе го погледна въпросително.
— Какво ти каза Джек?
Мич й предаде накратко.
— Дали и ние да не си приготвим багажа? — попита тя.
91.
Кумашка област. Източен Вашингтон
Мич се събуди от някакъв звук, седна в леглото и се ослуша.
Кайе лежеше до него и тихичко похъркваше. Той погледна към легълцето на Стела, над което светеше циферблатът на електрически часовник. Беше два и десет.
Той стъпи на пода и разтърка очи. Беше готов да се закълне, че е чул нещо, макар сега да цареше тишина. Не му оставаше друго освен да стане и да види. От няколко дни държеше под леглото една стоманена тръба, просто за всеки случай. Нямаше пистолет, нито знаеше да борави с оръжие и за миг се зачуди дали не е бил твърде непредпазлив.
Стана и тръгна към кухнята. Подът беше студен. Нощта бе облачна, не се виждаха никакви звезди. Той се препъна в коша за бельо и изведнъж осъзна, че източникът на шума е вътре.
Върна се обратно в спалнята. Детското легло, поставено откъм страната на Кайе, изпъкваше в мрака.
Подуши въздуха, но носът му беше запушен. Подуши отново и подсмръкна.
— Какво има? — Кайе седна в леглото. — Мич?
— Не знам — отвърна той.
— Ти ли ме повика?
— Не.
— Стела?
— Съвсем спокойна е. Мисля, че спи.
— Запали лампата.
Това изглеждаше съвсем разумно. Той запали лампата на тавана. Стела го гледаше от креватчето, стиснала мъничките си юмручета. Устенцата й бяха отворени, но не издаваше никакъв звук.
Кайе се наведе над леглото и я погледна внимателно.
Стела произнесе едно пискливо „ку“. Очите й ги следяха внимателно, зениците ту се свиваха, ту се разширяваха. Нямаше съмнение, че ги вижда и че нещо не й се нрави.
— Сигурно се е почувствала самотна — предположи Кайе. — Нахраних я преди час.
— И как ни повика? Да не е телепат? — Той отново подуши въздуха. Прозорчето над леглото беше затворено. — Какво е това?
Кайе коленичи до леглото и вдигна Стела. Помириса я и погледна Мич. Лицето й бе разкривено в странна маска.
Стела изкука отново.
— Мисля, че има колики — каза Кайе. — Подуши я.
Мич взе Стела от Кайе. Бебето бърчеше челце, втренчило поглед в него. Мич бе готов да се закълне, че лицето й е просветляло и че някой вика името му — вътре в стаята, или извън нея. Сега вече здравата се изплаши.
— Не е телепатия — успокои го Кайе. — Нещо друго е. Сещам се какво. Смяташе се, че го няма при хората, но само преди няколко години група учени доказаха обратното.
— И кое е то?
— Активни вомероназални органи. В основата на носната кухина. Те произвеждат определен тип молекули… вомероферини. Като феромоните. Предполагам, че при мен и теб сега са доста развити. — Тя повдигна бебето. — Устните ти са се разтеглили настрани…
— Твоите също — прекъсна я Мич.
— Това е вомероназална реакция. На времето нашата домашна котка правеше подобна физиономия, когато подушваше нещо интересно — мъртва мишка или мишницата на майка ми. — Кайе зарови нос в телцето на бебето и го подуши внимателно. — Ето, пробвай тук, зад ушите.
Мич се наведе и също подуши. Бебето замръзна неподвижно, стреснато от близостта му.
— Не — произнесе то съвсем отчетливо. — Не.
Кайе я доближи до гърдите си и й даде да суче.
Мич докосна с пръст участъка зад ухото и го доближи до носа си. На върха на пръста имаше мазна капка, но не приличаше на кожна мазнина. Той разтърка пръсти и ги подуши отново.