— В Аризона още няма служба по извънредното положение — каза Кайе.
— А в Айдахо?
— Имат, отпреди два дни. Също и в Канада.
Стела си подсвиркваше в бебешката седалка. Само преди няколко минути Мич й беше сменил пелените. Почти бе свикнал с музикалните й изпълнения. Тя вече с лекота оформяше различни тонове и ги комбинираше по невероятен начин. Кайе се загледа през прозореца. Тяхното малко момиченце сякаш живееше в друг свят, погълнато от звуците, които можеше да издава.
— В магазина всички ме гледаха — оплака се Кайе. — Чувствах се като прокажена. По-лошо, като негър. — Тя прецеди думата през стиснати зъби. Извърна се и захвърли хартиения плик с покупките на задната седалка. — Изтеглих пари от банкомата. Купих храна и тези неща… — Тя му показа няколко флакона. Имаше грим, а също бебешки кремове. — Тези са като се сменят пелените.
Мич седна зад кормилото.
— Да тръгваме — каза Кайе. — Преди някой да е повикал полицията.
— Не е чак толкова страшно — успокои я той.
— Така ли смяташ? — почти извика тя. — Ние с теб сме белязани! Ако ни открият, ще приберат Стела в лагер, за Бога! Кой знае какво е намислил Огюстин за родителите. Мич, осъзнай се!
Той запали колата и подкара към изхода на паркинга.
— Съжалявам — заговори Кайе с разтреперан глас. — Мич, извинявай. Толкова се изплаших… Трябва да измислим нещо, някакъв план.
Облаците ги следваха — сиви, ниски, заплашителни. През нощта пресякоха границата на Калифорния, отбиха в един страничен черен път и спаха в колата. Дъждът барабанеше по покрива.
На сутринта Кайе гримира лицето на Мич, а той се опита да прикрие следите по нейното. Не беше толкова сръчен като нея.
— Ще вземем стая в някой мотел — предложи Мич.
— Защо да рискуваме?
— Сега вече почти не ни личи — успокои я той. — А и Стела има нужда от едно хубаво къпане. Не сме животни и не бива да се държим като животни.
— Добре — съгласи се Кайе, след като помисли.
— Ако трябва, ще идем в Аризона, в Мексико, дори още по на юг. Все ще намерим някъде местенце, където да се установим.
— И къде ще е това? — попита тя.
Мич не знаеше, затова не отговори. Върна се по прашния път до магистралата. Облаците се разкъсваха, зад гората се виждаше яркото зарево на изгрева.
— Слънце! — извика Стела и радостно размаха ръчички.
Епилог
Тусон, Аризона
Малко закръглено момиче с къса кестенява коса и влажни петна върху пудрата, която покриваше лицето му, стоеше на алеята и надничаше през прашните врати на гаража. Подсвиркваше си тихо, смесвайки две вариации от една Моцартова пиеса за пиано. Някой страничен наблюдател би го взел за едно от децата с латиноамерикански произход, които играеха по-надолу по улицата и тичаха по алеите.
На Стела никога не й позволяваха да се отдалечава толкова много от малката къща, която родителите й бяха наели. Светът на улицата за нея бе съвсем нов. Тя подуши леко въздуха — винаги го правеше и никога не откриваше онова, което търсеше.
Но поне чуваше развълнуваните гласове на децата и това бе достатъчно силна примамка. Тя слезе на плочника до страничната стена на малкия гараж, бутна металната врата и забеляза три деца, които играеха на баскетбол в задния двор. Децата спряха играта и я погледнаха.
— Ти коя си? — попита едно чернокосо осемгодишно момиче.
— Стела — отвърна тя съвсем отчетливо. — А вие?
— Ами… ние си играем тук.
— Може ли и аз да играя?
— Изцапано ти е лицето.
— Това се маха лесно, вижте. — Стела изтри с ръкав пудрата, оставяйки бели петна по плата. — Ама е горещо днес, а?
Момчето — десетинагодишно — я огледа критично и каза:
— Имаш пъпки.
— Това са лунички — отвърна Стела. Така я бе научила да казва майка й.
— Ами хубаво де, може да играеш с нас — рече второто момиче, и то десетинагодишно, височко, с дълги слаби крака. — На колко си години.
— На три.
— Не говориш като тригодишна.
— Мога да чета… и да свиркам с уста. Слушайте. — Тя изсвири едновременно два тона, като наблюдаваше с интерес реакцията им.
— Божичко! — възкликна момчето.
Стела се почувства горда от учудването му. Високото слабо момиче й подхвърли топката и тя я улови засмяна.