— Обичам да играя — каза и лицето й придоби златистокафяв цвят. Момчето я зяпаше с увиснала челюст, после се отдръпна и седна в тревата, докато трите момичета играеха. Сладникавата миризма следваше Стела навсякъде.
Кайе претърси трескаво всички стаи. Беше се зачела в някакво списание и така и не усети кога Стела е излязла. Стела бе достатъчно умна да не излезе на улицата, нито да се изложи на някоя опасност, но кварталът беше беден, а и все още имаше силни предубеждения срещу деца като нея, както и опасения и страх от болести, които доскоро бяха свързани с появата на АЧЕРВ-бременностите.
Всъщност болестите бяха съвсем истински, предизвикани от древни, активирани наскоро ретровируси, някои от тях дори завършваха с фатален изход. Кристофър Дикън се бе натъкнал на една от тях преди три години в Мексико и това едва не му коства живота. Опасността отминаваше едва няколко месеца след раждане, но Марк Огюстин се бе оказал прав. Природата винаги проявяваше двуличие, когато им поднасяше даровете си.
Ако я видеше някой полицай или пък докладваха на властите за нея, можеха да си имат неприятности.
Кайе се обади на Мич в автокъщата за шевролети, където работеше, и той и каза, че веднага си идва.
Децата никога не бяха виждали толкова странно момиче. Дори само близостта с нея ги караше да се настройват дружелюбно и добронамерено, макар да не разбираха причината за това. Но това не ги безпокоеше. Момичетата си бърбореха за дрешки и певци, някои от които Стела имитираше доста удачно, най-вече Салей Сами, който й беше любимец.
Момчето стоеше настрана и внимателно ги гледаше.
По-малкото момиче отскочи до съседния двор, за да повика още деца, те пък на свой ред поканиха други и скоро задният двор се напълни с момчета и момичета. Играха на „Кралю-Порталю“, момчетата на „стражари и апаши“, а Стела осигуряваше звуковите ефекти и още нещо — усмивка, присъствие — което ги успокояваше и отпускаше. Някои трябваше вече да си вървят и Стела им каза, че се радва, че се е запознала с тях, а после ги подуши зад ушите, което ги накара да се разсмеят, но никой от тях не й се ядоса.
Всички бяха очаровани от златистокафявите лунички на лицето й.
Стела се държеше съвсем свободно и изглеждаше щастлива, макар че никога досега не си бе играла с деца. Когато две деветгодишни момичета, напълно еднакви близначки, й зададоха едновременно различни въпроси, тя също им отговори едновременно. Почти успяха да разберат какво им казва и избухнаха в смях, после попитаха закръгленото малко момиче къде се е научило да прави това.
На лицето на по-голямото момче най-сетне се изписа решителност. Вече знаеше какво трябва да направи.
Кайе и Мич излязоха да я търсят на улицата. Не смееха да се обадят в полицията — в Аризона също бяха въвели извънредно положение и новите деца се изпращаха в специално създаден център в Айова.
— Ще я намерим — успокояваше я Мич, но лицето му издаваше, че го е страх. Изглеждаше не на място със строгия си тъмносин костюм насред прашната улица между невисоките застаряващи къщи. Горещият сух вятър изсмукваше потта им. — Как мразя всичко това — каза той, сигурно за стотен път. Беше се превърнало в любим негов израз през последните години. Стела го караше да се чувства завършен, Кайе бе връзката с предишния живот. Но когато беше сам, напрежението го изпълваше докрай и той започваше да повтаря, отначало наум, а после и на глас, че мрази всичко това.
Кайе го хвана за ръката и му каза, че тя също е изплашена.
— Не си виновна ти — тросна се той, все още ядосан.
Слабото момиченце показа на Стела няколко танца. Стела познаваше доста балетни композиции, а Прокофиев й беше любимият композитор, но най-трудно бе да имитира духовата секция. Едно от момчетата, по-малко от Стела, стоеше съвсем близо до нея и я зяпаше очаровано.
— На какво ще играем сега? — попита високото момиче, когато му омръзна да стои забравено отстрани.
— Аз имам монополи — обади се осемгодишното момче, което също имаше лунички.
— А може би на Отемо? — предложи Стела.
Търсеха я вече цял час. Кайе спря за момент в една странична уличка и се заслуша. От алеята точно зад тяхната къща се носеше детска глъчка. От много деца.
Двамата с Мич забързаха между гаражите и задните огради.
Мич я чу пръв, бутна металната врата и влезе.
Дворът гъмжеше от деца — бяха като птици около натрошен хляб. Кайе веднага зърна Стела. Играеше на любимата си игра, Отемо, с тесте, което издаваше характерен звук, когато се притиснеше. Ако звуците съвпадаха, играчът губеше ръка. Побеждаваше този, който пръв се освободи от всички ръце. Това бе любимата игра на Стела.