След като излязоха, русолявият отдясно каза:
— Май няма скоро да си идеш у дома.
— Планината те вика — добави онзи в ъгъла и после всички замълчаха, сякаш тези думи обясняваха всичко.
— Майната ви — промърмори Мич и им обърна гръб.
6.
Институтът „Елиава“, Тбилиси
Ладо, Тамара, Замфира и още неколцина учени и студенти се бяха скупчили около две дървени маси в главната лаборатория. Всички вдигнаха чашите си с коняк в чест на Кайе. Стаята бе озарена от трепкащите светлинки на спиртниците, които се отразяваха в кристалната посуда. Бяха едва на средата на яденето, а Ладо, като тамада, вече вдигаше осми пореден тост.
— За скъпата Кайе — обяви той, — която цени нашата работа и обещава да ни направи богати!
Зайци, мишки и пилета ги гледаха със сънени очи иззад решетките на подредените покрай стената клетки. В дъното проблясваше струпаната върху черните дървени пейки лабораторна стъклария.
— За Кайе — подхвана Тамара, — която опозна Грузия такава, каквато искахме да й я покажем. За тази храбра и чувствителна жена.
— Ти каква си, тамада ли? — скара й се Ладо.
— Ами ти? Само за пари знаеш да говориш! — не му остана длъжна Тамара.
— Аз съм тамада! — кресна й Ладо, изправен до масивната дъбова маса. Останалите усмихнато наблюдаваха спора.
— Хубаво де — склони Тамара. — Каквото кажеш.
— Тези хора не знаят що е уважение! — оплака се Ладо на Кайе. — Дали прогресът няма да унищожи нашите традиции?
В дъното на помещението пейките се събираха под формата на буквата V. Апаратурата се подхранваше от електрически генератор, който бръмчеше равномерно от двора на института. Сол бе подсигурил машините и компютрите, генератора дадоха от „Авентис“, мощна междунационална корпорация.
Градското електричество бе прекъснало още в ранния следобед. За да осветят прощалната вечеря, използваха спиртници и газови котлони.
— Продължавай, щом си тамада — обади се подигравателно Замфира и завъртя ръка до главата си, за да му покаже, че не е съвсем наред.
— Зная си работата — сопна се Ладо и приглади с ръце костюма си. Мургавото му лице лъщеше на светлината. Кайе си помисли, че прилича на пластмасовото тролче, с което обичаше да си играе като дете. Ладо извади от една дървена кутия под масата кристална чаша с изящна изработка. Взе и инкрустиран със сребро ловджийски рог, след това се приближи до високата амфора, подпряна на дървения сандък до масата. Амфората бе изкопана наскоро от неговото лозе в предградията на Тбилиси и бе пълна с вино. Той вдигна черпака от гърловината на амфората и внимателно започна да налива рога — отново и отново, общо седем пъти, докато рогът не се напълни. Няколко червени капки се стрелнаха по китката му. Накрая наля чашата от рога — напълни я точно до ръба, — и я поднесе на Кайе.
— Ако беше мъж — рече, — щях да поискам да изпиеш рога до дъно и да произнесеш тост.
— Ладо! — скара му се Тамара и го плесна по ръката. Той едва не изпусна рога. Обърна се и я погледна насмешливо.
— Какво? — попита. — Не ти ли харесва чашата?
Замфира се надигна и го заплаши с пръст. Ладо й намигна, после бавно се обърна към Кайе. От трол отново се бе превърнал в сладострастен сатир.
— Какво да направя, скъпа Кайе? — разпери той ръце и разля още вино от рога. — Те искат да го изпиеш всичкото.
Кайе вече бе погълнала чудовищно количество алкохол и едва се държеше на крака. Въпреки това се чувстваше уютно, като сред близки приятели, заобиколена от непрогледен мрак, в който тук-там проблясваха звезди.
Почти бе забравила гробището и проблемите със Сол, които я чакаха в Ню Йорк.
Тя протегна ръце и Ладо се приближи с танцова стъпка към нея, неочаквано ловък и подвижен на фона на одевешната си несръчност. Този път не разля нито капка, докато й подаваше ловджийския рог.
— Твой ред е — прошепна.
Кайе знаеше какво очакват от нея. Бавно се надигна. Ладо вече бе произнесъл цял куп тостове, всеки от които по-духовит и многословен от предидущите. Съмняваше се, че би могла да се мери с него по красноречие, но смяташе да опита, още повече че имаше какво да каже — разни неща, които й се бяха въртели в главата през последните два дни, откакто се върнаха от Казбек.
— Няма друга страна на света, като родината на виното — подхвана тя и вдигна рога високо. Всички се усмихнаха и също вдигнаха чашите. — Нито една страна, която да е по-красива и да дарява с по-голяма утеха хората с наранени сърца и нездрави тела. Вие създавате нектари от нови вина, за да надмогнете разложението и болестите, на които е обречена плътта. Съхранили сте тази традиция повече от седемдесет години, за да я пренесете смело в двайсет и първи век. Вие сте магьосниците и алхимиците на епохата на миниатюризацията, а сега се присъединихте към цялото западно научно братство със съкровище, за което само може да ви завиждаме.