Тамара превеждаше за студентите и учените, които се бяха струпали около масата.
— Истинска чест е за мен да ме смятате за свой колега и приятел. Вие споделихте с мен това съкровище, а заедно с него и съкровищата на Сакартвело — планините, гостоприемството, историята и не на последно място — на виното.
Тя вдигна рога с една ръка и каза високо:
— Гомарьос фаге! — постара се да го каже „фа-ге“, с грузински акцент. — Гаморас сарартвелос!
След това започна да пие. Вече не беше в състояние да оценява качеството на виното, още повече че очите й бяха насълзени, но не искаше да спре, нито да издаде слабостта си. Гълташе бавно и равномерно, усещайки огъня в стомаха си, топлината в ръцете и краката и сънливостта, която се опитваше да я обори. Но държеше очите си отворени и продължи да пие, докато не пресуши рога, а след това го обърна с дъното нагоре и го вдигна, за да видят всички.
— За кралството на малките братя и сестри и за чудесната работа, която са свършили. За всичко прекрасно в тази страна… за онова, което… трябва… да простим… — Езикът й се движеше все по-трудно и тя запелтечи. Опря се на масата и Тамара побърза да я подхване. — За всичко това, което… без да искаме… трябваше да наследим. За бактериите, нашите достойни противници, миниатюрните майки на света!
Ладо и Тамара започнаха да ръкопляскат. Замфира помогна на Кайе да се спусне от незнайни висоти върху седалката на стола.
— Беше чудесно, Кайе — прошепна й тя. — Гледай пак да дойдеш в Тбилиси. Тук винаги ще си у дома.
Кайе се усмихна и избърса очите си. За първи път от много дни усещаше, че бремето на отговорността я е напуснало. И заплака.
На следващата сутрин бе сънлива и уморена, но нямаше никакви други странични ефекти от прощалната забава. Два часа преди Ладо да я откара на летището тя обиколи за последен път фоайетата на трите сгради на института. Студентите и изследователските екипи бяха отишли на общо събрание в аулата, за да обсъдят предложенията на различни американски, френски й английски компании. Това беше важен момент за института — през следващите два месеца трябваше да решат с кого ще се съюзят за по-нататъшната работа. Никой не знаеше накъде ще наклонят везните. Или може би го криеха от нея.
Институтът все още носеше белези от дългите години хроничен финансов недостиг. Плочките в повечето лаборатории бяха изпопадали и под тях зееше груба посивяла мазилка. Канализацията беше от шейсетте години, но основните тръби бяха полагани още през двайсетте и трийсетте. Яркобялата пластмаса на новата апаратура контрастираше крещящо със старите бакелитови облицовки на микроскопите и другите архаични инструменти. В една от сградите бяха монтирани два грамадни електронни микроскопа — исполини върху масивни виброизолиращи платформи.
Сол им бе обещал до края на годината да достави два супермодерни сканиращи тунелни микроскопа — стига „Екобактер“ да бъде избран за един от партньорите. Без съмнение „Авентис“ или „Бристол-Майърс“ можеха да се справят не по-зле.
Кайе се спря при лабораторните маси и надзърна през стъклените вратички на инкубаторите, с подредени стативи с петрита, на чиито дъна, върху лепкавия агаров слой, се мержелееха бактериални колонии, някои с маркирани окръглени региони, наречени плаки, в които фагоцитите бяха избили всички бактерии. Ден след ден и година след година изследователите в института изучаваха взаимодействията между бактериите и обкръжаващите ги фагоцити. За всеки бактериален щам имаше от един до сто специфични фагоцита и докато бактериите мутираха, за да отхвърлят нежеланите си нашественици, фагоцитите също мутираха, за да ги надвиват, и всичко това приличаше на безкрайна надпревара. В института се съхраняваше една от най-големите банки с фагоцити на света и бяха необходими само няколко дни, за да се създаде подходящ фагоцит за всеки нов бактериален щам.
На стената, над редицата нови апарати, бе окачена чудновата картина, която наподобяваше модернистичен космически кораб, ала всъщност представляваше геометричната структура на T-фагоцитите — T2, T4 и T6, определена още през двайсетте години. Под нея имаше рисунка на бактерията „Ешерихия коли“. Стари фотографии, отразяващи остарели концепции — че фагоцитите просто се хранят от бактериите, извличат тяхната ДНК, за да създават нови фагоцити. Вярно е, че много фагоцити следваха този модел, но за да държат под контрол бактериалната популация. Други, познати като лизогенни фаги, ставаха генетични „пътници без билет“, спотайвайки се във вътрешността на бактерията, за да въведат своите генетични послания в ДНК на приемника. Ретровирусите правеха нещо подобно при по-големите растения и животни.