Лизогенните вируси можеха да променят облика си, докато съжителстват с бактериалното тяло, и да го напуснат при първия признак за стрес, създавайки поколение от стотици и дори хиляди фагоцитчета.
Всъщност лизогенните фаги бяха почти безполезни при фагоцитното лечение. Те бяха много повече от обикновени хищници. Нерядко тези вирусни нашественици придаваха на гостоприемниците си имунитет към други фаги. Понякога пренасяха гени от една до друга клетка — гени, които можеха да трансформират клетката. За лизогенните фаги се знаеше, че нападат относително безвредни бактерии — безвредни щамове на Вибрио например, — за да ги трансформират във вирулентни холерни вибриони. Наблюдавани при телетата епидемии от смъртоносни щамове на „Ешерихия коли“ бяха обяснявани с пренасяне на токсин-продуциращи гени от фагоцитите. В института се отделяше особено внимание на откриването и елиминирането на тези фагоцити.
За разлика от останалите, Кайе бе заинтригувана и очарована от тях. Беше прекарала немалка част от времето си в изучаване на лизогенните вируси в бактерии и ретровируси при шимпанзета и хора. Изолираните ретровируси се използваха често в генното лечение и генетичните изследвания като доставчици на корективни гени, но интересът на Кайе не бе чак толкова практичен.
Много метазоани — небактериални форми на живот — носеха в гените си скрити останки от стари ретровируси. Поне една трета от човешкия геном — общочовешкия генетичен фонд — бе съставен от тези така наречени ендогенни ретровируси.
Кайе бе публикувала три статии за човешките едногенни вируси и бе изказала предположението, че те съдействат за обновяването на генома — и за много други неща. Сол бе на същото мнение. „Известно е, че те носят своите малки тайни“ — рече й той веднъж, докато още я ухажваше. Всъщност Сол винаги се интересуваше от голямата картина, тя пък, от своя страна, предпочиташе по-малкия успех, свързан с отделните тухлички в познанието. Но стана така, че той беше принуден да наблюдава как неговата млада жена се радва на плода от усилията си. Кайе знаеше, че й завижда. Заради успеха, заради неоправданите надежди на един човек, който бе вярвал в собствената си гениалност.
Кайе вдигна глава и подуши въздуха: миришеше на мухъл, на пара и на свежа боя и дървесина от съседната лаборатория. Харесваше й тази стара лаборатория, с атмосфера на упорити, дългогодишни научни занимания, успехи и провали. Дните, които бе прекарала тук и в планината, бяха едни от най-щастливите в живота й. Тамара, Замфира и Ладо не само се постараха да я приобщят към своя колектив, те успяха да й внушат, че тук е нейният втори дом.
Сол сигурно би имал голям успех в института. Дори двоен успех. Той имаше нужда да чувства, че е важен и полезен.
Тя се обърна и видя Тенгиз, куция помощник в лабораторията, да разговаря с възпълен млад мъж със сиви панталони и фланела. Двамата стояха в коридора между лабораторията и библиотеката. Младият мъж погледна към нея и се усмихна. Тенгиз също се усмихна, закима енергично и я посочи. Мъжът влезе в лабораторията с вид на човек, който вече я е закупил.
— Вие ли сте Кайе Ланг? — попита той на английски с южняшки американски акцент. Беше с десетина сантиметра по-нисък от нея, вероятно по-млад, имаше черна коса и къдрава черна брада. Живите му черни очи излъчваха интелигентност.
— Да — отвърна тя.
— Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Кристофър Дикън. От Службата за епидемиологично разузнаване към Националния Център за инфекциозни болести в Атланта.
Кайе се усмихна и стисна ръката му.
— Не знаех, че ще дойдете. Но какво търси човек от Националния…
— Преди два дена сте посетили едно място недалеч от Горди — прекъсна я той.
— Те ни изгониха оттам.
— Зная. Вчера разговарях с полковник Бек.
— Откъде този интерес?
— Има си причини. — Той присви очи. — Бек каза, че цялата група от ООН, както и руските умиротворители, са напуснали района и са се върнали в Тбилиси по настойчиво искане на парламента и на президента Шеварднадзе. Странно, не смятате ли?