— Да, объркана история — призна Кайе. Тенгиз ги слушаше от коридора. Тя го погледна намръщено и той си тръгна.
— Сигурно. Призраци от миналото. Та каква беше възрастта според вас?
— На кое — на гробовете?
Дикън кимна.
— Пет години. Приблизително.
— Жените са били бременни.
— Да… — Отговаряше лаконично и се питаше какво може да е предизвикало интереса на Центъра за контрол на болестите. — Двете, които видях.
— А ембрионите?
— Около шест-седем месечни.
— Благодаря. — Той отново й подаде ръка и кимна любезно. След това се обърна да си върви. Тенгиз се навърташе в коридора отвън и отскочи встрани, когато Дикън излезе. Изглеждаше сконфузен.
Кайе изтича в коридора и застигна Дикън на двора, когато се готвеше да се качи в един малък нисан.
— Извинете! — повика го тя.
— Съжалявам. Трябва да тръгвам. — Дикън затръшна вратата и запали двигателя.
— Божичко, вас наистина ви бива да събуждате подозрение! — каза Кайе достатъчно високо, за да я чуе дори през затворения прозорец.
Дикън спусна стъклото и я погледна начумерено.
— Какви подозрения?
— Какво правите тук?
— Слухове — рече той и погледна през рамо, за да провери дали пътят отзад е чист. — Само това мога да кажа.
Обърна колата на тясната площадка между сградите и потегли към изхода. Кайе го изпрати със скръстени ръце.
Ладо надникна от прозореца на централния корпус и я повика.
— Кайе! Тъкмо свършихме! Готова ли си?
— Да — отвърна тя. — Видя ли го?
— Кого? — попита учудено Ладо.
— Човека от Центъра за контрол на болестите. Представи се като Дикън.
— Никого не съм видял. Мисля, че офисът им е на улица „Абашели“. Можеш да им се обадиш.
Тя поклати глава. Нямаше време, а и вече не й беше работа.
— Няма значение — рече тя.
Докато я караше към летището, Ладо бе необичайно мълчалив.
— Добри или лоши новини? — попита тя.
— Нямам право да казвам нищо — отвърна той. — Сега трябва… как да го кажа… да внимаваме много. Ние сме като деца в гората.
Кайе кимна и се загледа напред. Скоро стигнаха и Ладо й помогна да отнесе куфарите до международния терминал. На гишето на „Бритиш Медитърейниън Еърлайнс“ се бе оформила неголяма опашка. Кайе вече усещаше, че е в ничията зона между различните светове, с единия крак в Ню Йорк, а с другия в Грузия, при прекрасния Казбек.
Застана пред гишето и извади паспорта. Ладо се изправи зад нея и примижа срещу слънцето зад големите прозорци.
Младата униформена служителка прегледа внимателно билетите и документите й и каза:
— Няма отлитане. Няма напускане.
— Моля?
Жената вдигна очи към тавана, сякаш това можеше да я надари със способността да обяснява по-ясно.
— Няма Баку. Няма „Хийтроу“. Няма „Кенеди“. Няма Виена.
— Какво, да не са изчезнали? — попита Кайе, изгубила търпение. Погледна безпомощно към Ладо, който обърна гръб на прозореца и каза няколко думи на младата жена с авторитетен глас, а после посочи Кайе и вдигна косматите си вежди, сякаш казваше: „ВИП“.
Младата служителка се изчерви, изгледа Кайе с безкрайно търпение и заговори припряно на грузински: нещо за времето, за приближаваща се буря с необичайна сила. Ладо превеждаше отделни думи: „буря“, „много силна“, „идва насам“.
— И кога ще мога да замина? — попита Кайе жената.
Ладо изслуша обяснението на служителката с непроницаемо изражение, после се обърна към Кайе.
— Идната седмица, със следващия полет. Или във вторник, с полета до Виена. Вдругиден.
Кайе реши да се прехвърли на полета до Виена. Зад нея на опашката вече имаше четирима пътници, които показваха признаци на нетърпение. Ако се съдеше по дрехите им и езика, на който говореха, вероятно нямаше да летят за Ню Йорк.
Ладо отиде с нея до чакалнята и седнаха. Кайе имаше нужда да премисли всичко и да промени плановете си. В чакалнята имаше няколко будки, на които се продаваха западни цигари, парфюми и японски часовници. Двама млади мъже се бяха изтегнали на съседната пейка и хъркаха в синхрон. Стените бяха облепени с руски плакати, но имаше надписи на грузински, немски и френски.
— Трябва да се обадиш на мъжа си, за да не се безпокои — каза Ладо. — Можем да се върнем в института. Ти си добре дошла — винаги!