— Божичко! — Мич се почеса по носа.
Дикън се намръщи.
— Звучи ми твърде радикално, за да го преглътна наведнъж.
— Разполагаме с доказателства за всяка една от тези стъпки — продължи Кайе, после надигна чашата с мерло.
— Но как се предава нататък? Трябва да е чрез репродуктивните клетки. Нещо, което се предава от родител на дете, и то в продължение на стотици, дори хиляди поколения, преди да се прояви.
— Може да е съхранено под формата на заключен код, на стенограма — подметна Мич.
Кайе бе изумена от хрумването му. Погледна го изненадано.
— Звучи толкова налудничаво, че може да е гениално. Като припокриващите се гени, само че по-закътано. Заровено в повторенията.
— Не е необходимо да носи цялостната инструкция за новия фенотип… — разсъждаваше на глас Дикън.
— Само за частите, които предстои да бъдат променени — добави Кайе. — Вижте, известно е, че съществуват не повече от два процента различия между генома на човека и шимпанзето.
— И различен брой хромозоми — посочи Мич. — Което хич не е без значение.
Дикън се намръщи и поклати глава.
— Става все по-сложно.
— Вече е десет — припомни Мич и посочи един пазач, който се приближаваше към тях.
Дикън хвърли празните бутилки в кошчето и се върна при масата.
— Не бива да спираме точно сега. Кой знае кога пак ще можем да се съберем.
Мич разглеждаше бележките на Кайе.
— Разбирам идеята ти за това, че промяната в околната среда предизвиква стрес в отделния индивид. Да се върнем на въпроса на Кристофър. Кое поражда сигнала, промяната? Болест? Хищници?
— В нашия случай пренаселването — обясни Кайе.
— Сложни социални условия. Конкуренция за работа — каза Дикън.
— Ей — подвикна отдалеч пазачът. — Вие от коктейла на „Америкол“ ли сте?
— Как познахте? — отвърна с въпрос Дикън.
— Трябва вече да си вървите.
Докато крачеха към изхода, Мич клатеше глава. Не беше от онези, които бързо се съгласяват с чуждото мнение, и Кайе си даде сметка, че е труден случай.
— Промените обикновено се проявяват в периферията на популацията, там, където ресурсите са дефицитни, а съревнованието — изострено. Не в центъра, където всичко е в излишък.
— За човечеството вече няма периферия, нито граница — заяви Кайе. — Ние владеем цялата планета. Навсякъде изпитваме стрес, живеем в постоянна надпревара помежду си.
— Да не забравяме и войната — рече Дикън. — Първите ограничени епидемии от „иродов грип“ вероятно са възникнали веднага след Втората световна война. Стресът на социалния катаклизъм, общество със сериозни и нерешени проблеми. Всичко това неминуемо води до промяна у хората.
— И кой решава това? — попита Мич и плесна с ръце.
— Нашият вътревидов биологичен компютър! — отвърна Кайе.
— Хайде пак се върнахме при компютъра. — Мич завъртя глава.
— МОГЪЩИЯТ ВЪЛШЕБНИК В НАШИТЕ ГЕНИ — каза Кайе с басов глас на говорител по телевизията. След това надраска някакъв знак във въздуха и добави: — Властелинът на Генома.
Мич се захили и я посочи с пръст.
— Ето заради това накрая ще ни вземат на майтап.
— Но преди това ще ни изгонят от зоопарка — добави Дикън.
— Майната им — нехайно рече Кайе. — Хайде да се върнем в хотела и да отворим още една бутилка. — Тя разпери ръце и се завъртя. „По дяволите! — помисли. — Сега пък им се показвам. Вижте момчета, не ме ли харесвате?“
— Само като награда — каза Дикън. — Трябва да вземем такси, рейсът е потеглил. Кайе… какво не е наред в центъра? Какво не е наред с индивидите в средата на човешката популация?