Тълпата търсеше учени, официални представители, всеки, който имаше някаква връзка с конференцията, размахваше заплашително табели и крещеше обидни думи.
Беше си свалил табелката, която му даде Дикън, а външният му вид за щастие нямаше нищо общо с костюмираните представители на различни лекарски организации и фармацевтични фирми.
Повечето от демонстриращите бяха жени — във всички цветове и размери, но млади, между осемнайсет и четиридесет. Изглежда, бяха изгубили всякаква представа за ред. Гневът ги бе завладял изцяло.
В началото Мич доста се изплаши, но тълпата бързо отмина на юг и освободи пътя. Той се отдалечи със забързана крачка в обратна посока, прескочи една ограда и се озова в тесния проход между два хотела.
Задъхан, по-скоро от уплаха, отколкото от физическото усилие — не можеше да понася тълпите, — той продължи в прохода, прескочи още една стена и се изправи върху бетонния покрив на подземен гараж. Няколко жени с изплашени лица тичаха към колите си. Една носеше плакат с надпис: „НАШЕТО БЪДЕЩЕ СА ТЕЛАТА НИ“.
Над гаража отекна вой на сирени. Мич дръпна вратата на асансьора тъкмо когато трима униформени пазачи изтичаха надолу по стълбите. Те заобиколиха колоната и спряха срещу него, с извадени оръжия.
Мич вдигна ръце, като се помъчи да си придаде миролюбив и невинен изглед. Единият от пазачите изруга и му викна:
— Качвай се горе!
Другите двама се втурнаха да заключат вратата.
Той се изкачи по стълбите, следван от тримата пазачи.
Когато стигна фоайето, видя отвън малки полицейски фургони да разпръсват тълпата — изтикваха назад веригата жени. Жените крещяха разгневено, гласовете им бяха като прииждаща вълна. Един от камионите бе снабден с водно оръдие, което се въртеше като главата на насекомо.
Вратата на фоайето се отвори и вътре влязоха няколко гости на хотела, вдигнали ключовете си като пропуски. Мич прекоси фоайето и спря в средата; усещаше полъха на улицата. Миришеше на страх и гняв, примесен с острата миризма на още нещо неуловимо, но заплашително.
Нещо, от което настръхна.
Мирис на тълпа.
Дикън срещна Кайе на двайсетия етаж. Мъж с тъмносив костюм държеше вратата на един от апартаментите и проверяваше табелките. От затъкнатата в ухото му слушалка долитаха тънички гласове.
— Те вече са долу във фоайето — каза Дикън. — Направо са обезумели.
— Защо? — попита задъхано Кайе.
— Заради Мексико Сити.
— И затова се бунтуват?
— Къде е Кайе Ланг? — извика мъжки глас.
— Тук! — Тя вдигна ръка.
— Добре, проверяваме — каза мъжът от охраната. Зад него имаше малка тълпа развълнувани участници в конференцията. Един от тях беше по гащета и халат; до него жена с подобно облекло клатеше уплашено глава. Охраната на Мардж наброяваше поне двайсетина души. Някои от тях носеха пушки.
И тогава Кайе чу гласа на Мардж:
— За бога, това е само тълпа жени! Глупави, уплашени жени!
Дикън улови Кайе за ръката. До тях се озова Боб Кавано, личният секретар на Мардж, сграбчи ги за раменете и ги изтика в спалнята на Крос. Тя лежеше на двойното легло, втренчила поглед в телевизора. Беше облечена с копринена нощница. На екрана тълпата продължаваше да се люшка. Кайе предположи, че камерата е на третия или на четвъртия етаж.
Полицейските коли продължаваха да поливат множеството с водни струи.
— Божичко, ще ги смачкат! — извика ядосано Крос.
— Опустошили са залата за конференции — обади се един от пазачите.
— Кой би могъл да предположи, че новината ще има подобни последствия? — възкликна Сам Торн.
— Какви ти последствия, това е истинска катастрофа — изсумтя Мардж.
— Те дори не знаят какво искат — подметна стройна жена със зелен костюм.
— Какво се надяват да постигнат? — попита някой друг, скрит от погледа на Кайе.
— Ясно е какво — искат от нас да действаме — отвърна Крос. — Да вземем мерки, да спрем процеса.
— Всъщност може би точно това ни е нужно. — Кайе познаваше мъжа, произнесъл тези думи — директорът по маркетинг във фармацевтичния отдел на „Америкол“.
— Глупости! — ядоса се Крос. — Къде е Кайе?
— Тук съм. — Тя пристъпи напред.
— Чудесно! Франк и Сандра, ще откарате Кайе веднага щом разчистят улиците. Кой ще се свърже с пресата?