Беше се върнал в Атланта предната вечер, купи си бутилка „Джак Даниълс“ от първата срещната дрогерия и прекара нощта в кротко пиянство. Сутринта, докато вървеше по коридора към тоалетната, се спъна в купчина списания, тупна на пода и си удари рамото. Имаше охлузвания по гърба и коленете и усещането, че са го ритали, но можеше да върви и това засега му стигаше.
Лицето му беше пребледняло. Усещаше, че стомахът му е свит, от изпитото уиски и от глад. Най-зле обаче се чувстваше в душата — беше объркан и ядосан на всичко и най-вече на себе си.
Споменът от интелектуалната сбирка в зоопарка на Сан Диего пламтеше като запалена факла. Присъствието на Мич Рейфълсън, странен и необуздан субект с блестящи и нешлифовани идеи, Кайе Ланг, по-красива от всякога, почти сияеща, с нейния обигран израз на озадачена съсредоточеност и никакъв интерес към него, освен професионалния.
Рейфълсън очевидно бе много класи над него. За кой ли път, след като бе прониквал и в най-затънтените кътчета на планетата, за да гледа смъртта в очите, той губеше увереност пред една жена.
Но какво значение имаше всичко това? Какво значение имаше неговото его, нараненото му мъжко достойнство в сравнение с една страшна болест?
Дикън сви зад ъгъла на улица „Клифтън“ и се закова на място. Пазачът на гаража бе споменал нещо за демонстрация, но въобще не бе описал мащабите й.
Демонстриращите изпълваха малкия площад и съседната градина пред входа на Първи корпус на централата на американското Общество за борба с рака, препречвайки пътя на коли и хора. Повечето бяха седнали и се полюшваха равномерно, със затворени очи, сякаш мълчаливо се молеха.
Дикън прецени, че са поне две хиляди души — мъже, жени и деца, очакващи търпеливо да се случи нещо: спасение на света или обещание, че краят няма да е толкова лош. Много от жените и известна част от мъжете все още носеха маски, за които производителите продължаваха да гарантират, че ще ги запазят от всякакви вируси, включително и АЧЕРВ.
Организаторите на бдението — защото това не беше открит протест — вървяха между хората и раздаваха вода в пластмасови чаши, както и брошурки със съвети и призиви.
Дикън тръгна през тълпата към челната сграда. Искаше да усети какви са настроенията сред множеството. На няколко пъти среща оператори на телевизионни екипи, които се стараеха да запечатат по-интересните картини.
— Божичко, какво е станало? — попита Джейн Салтър, когато Дикън я застигна в дългото фоайе пред кабинета си. Носеше куфарче и цял наръч папки под мишница.
— Ами… паднах — отвърна Дикън. — Поглеждала ли си навън?
— Видях ги — каза Салтър. — Тръпки ме побиват. — Тя го последва през отворената врата. Дикън влезе в кабинета, дръпна един стол на колелца и се отпусна изнурено.
— Това заради онази жена от Мексико ли е? — попита Салтър, докато подреждаше папките на бюрото.
— Сигурно.
Салтър отвори куфарчето и извади от него още няколко папки.
— Том Скери е получил плода. Първата аутопсия е извършена в Мексико Сити. Предполагам, че са пипали доста внимателно. Каза, че ще направи още една — за по-сигурно.
— Ти видя ли го? — попита Дикън.
— Само на видеозапис — докато го вадят от контейнера с лед в Петнайсети корпус.
— Чудовище ли е?
— Страшно — въздъхна тя. — Нещо невъобразимо.
— За кого бие камбаната — промърмори Дикън.
— Не мога да разбера кое те учудва — каза Салтър. — Всички тук знаем с какво си имаме работа, а ти се държиш така, сякаш не си виждал болест.
Дикън поклати глава.
— Вярно, че доста болести съм преследвал… но тази изглежда различна.
— Защо? Кое й е различното?
— Джейн, остави ме. Снощи се напих, паднах вкъщи и си ударих рамото. Чувствам се ужасно.
— Звучи по-скоро като несподелена любов, отколкото като проблеми с работата.
Дикън направи кисела физиономия.
— Къде отиваш с това? — Той посочи папките.
— Местя ги в новата приемна лаборатория: Събираме персонал за двайсет и четири часови дежурства. Вече ще правим аутопсии по всяко време. Доктор Шарп поема кормилото. Аз ще се занимавам с невралния и епителиален анализ. Искам всичко да ми е подредено.
— Ще ме държиш ли в течение, ако откриете нещо?