— Не зная дори защо си тук, Кристофър. Докато беше с Огюстин, летеше доста високо.
— Липсва ми предната линия. А там новините пристигат първи. — Той въздъхна. — Джейн, все още съм си ловец на вируси. Върнах се да прегледам някои стари документи. Да проверя дали не съм пропуснал нещо важно.
— Знаеш ли, чух, че госпожа К. имала генитален херпес. По някакъв начин е преминал в плода по време на бременността. Тялото е било покрито с ранички.
Дикън я погледна учудено.
— Херпес ли? Не ни казаха за това.
— Затова пък аз ти казвам.
Херпесът можеше да промени изцяло интерпретацията на онова, което се беше случило. Как е възможно плодът да се зарази от генитален херпес, след като е защитен с плацента в утробата? Най-вероятният път беше през плацентарния канал.
Дикън се замисли.
На вратата се показа доктор Денби, специалист по бактериален растеж. Беше нисък, плешив, с лице на херувим, бяла риза и червена вратовръзка.
— Джейн? — рече той. — Знаеш ли, че са блокирали достъпа до бюфета? Здрасти, Кристофър.
— Чух — каза Джейн. — Впечатляваща гледка.
— Но сега май са замислили още нещо. Искаш ли да погледнеш?
— Не и ако става въпрос за насилие.
— Точно това е странното. Всичко е миролюбиво и протича в пълна тишина! Като репетиция на оркестър без инструменти.
Дикън слезе с тях по стълбите до входа на сградата. Тук вече се бяха събрали и други служители. Навън тълпата бавно се подреждаше. Неколцина ръководители даваха инструкции по мегафони.
Един от пазачите стоеше с юмруци на кръста и зяпаше тълпата през прозореца.
— Погледнете ги само — ядосваше се той.
— Какво? — попита Джейн.
— Разделят се на мъже и жени — отвърна пазачът озадачено.
Над тълпата бяха вдигнати няколко надписа. Дикън успя да разчете един: „РАЗДЕЛЕТЕ СЕ ДОБРОВОЛНО. СПАСЕТЕ ЕДИН ДЕТСКИ ЖИВОТ.“
След няколко минути тълпата се разтвори като водите на Червено море пред Мойсей — Жените и децата от едната страна, мъжете от другата. Мъжете бяха мрачни и навъсени.
— Господи! — промърмори пазачът. — Да не искат да напусна жена си?
Дикън отново почувства, че му призлява. Качи се в кабинета и позвъни в Бетезда. Огюстин още не беше пристигнал. Кайе Ланг беше в Магнусоновия клиничен център.
Секретарката на Огюстин добави, че пред сградата на НЗИ също имало хиляди демонстранти.
— Вижте по телевизията — рече тя. — Маршируват из цялата страна.
47.
Националният здравен институт, Бетезда
За да стигне до сградата на института, Огюстин трябваше да заобиколи по улица „Олд Джорджтаун“ и да остави колата на временния импровизиран паркинг близо до центъра на Работната група. Преди две седмици Групата се беше преместила в нова сграда по настояване на министъра на здравеопазването. Протестиращите, изглежда, не знаеха за промяната, защото продължаваха да се събират пред Десети корпус.
Огюстин крачеше бързо към входа на приземния етаж. Отвън на групички се бяха събрали полицаите, охраняващи демонстрантите, и охраната на сградата и разговаряха приглушено. На стотина метра зад тях се виждаше предната верига на демонстрантите.
— Не се тревожи, Огюстин — каза шефът на охраната. — Днес пристигат части на националната гвардия.
— Дотам ли стигнахме? — въздъхна Огюстин и завъртя очи. После бутна вратата, влезе в преддверието и натисна копчето на асансьора.
В Кабинета го очакваше личната му секретарка, госпожа Флорънс Лейтън, и трима от помощниците му.
— Какво има, саботаж ли? — попита Огюстин малко ядосано.
— Не. — Госпожа Лейтън му подаде сноп разпечатки. — Глупава история. Сървърът отказва да ни познае.
Огюстин затръшна вратата, дръпна един стол и метна куфарчето на бюрото. Телефонът изписука. Той се пресегна и натисна копчето.
— Флорънс, дай ми поне пет минути спокойствие!
— Марк, обажда се Кенели от името на вицепрезидента — предупреди го тя.
— Майко мила! Прехвърли го.
Том Кенели, шефът на отдела за технически комуникации — още едно звено, възникнало през последните няколко седмици — вече го очакваше на линията, за да го пита за демонстрантите.
— Ами… виждам ги и от моя прозорец — отвърна Марк.
— По последни данни са се събрали пред четиристотин и седемнайсет болници — каза Кенели.
— Господ да поживи интернет — отвърна Огюстин.