Джейн Ан Кренц
Радост
Първа глава
Ангъс Седрик Райърсън, познат сред деловите си партньори като Ей Си Райърсън, сред приятелите си като Райърсън, а за онзи, който не желаеше да е в добри отношения с него, беше само Ей Си, се взираше в тесния, криволичещ път пред себе си. Райърсън тихичко и твърде прочувствено изруга. Тротоарът едва се виждаше през проливния дъжд, който безмилостно се лееше върху предното стъкло.
Райърсън реши, че единственият недостатък да се застъпва за него Дебора Мидълбрук, е, че нямаше никакъв шанс да се наслади на великото чувство на облекчение, което усещаше.
В този миг той трябваше да седи до успокояващата топлина на камината с чаша добро шотландско уиски за допълнителен комфорт. Докато поглъщаше музиката на Моцарт и дванайсетгодишния алкохол, можеше да се възползва от възможността да слуша бушуващата буря навън. Струваше му се, че му се полага свободата и щастието да тъне в собствената си нищета. Предвид обстоятелствата, очакванията му не бяха лишени от разум. Мъж, чийто годеж с желаната жена се проваля в навечерието на уикенда, заслужава малко внимание, когато тъгува за загубата.
На един остър завой Райърсън за пореден път намали скоростта на сребристия мерцедес и отново изруга, когато му се наложи да намали още, за да прецапа през дълбока локва в ниското на пътя. Вместо да се наслаждава на камината, шотландското уиски и Моцарт, той шофираше в една от най-страшните бури, връхлитали северозападното крайбрежие на Тихия океан през последната една година. А беше началото на май. Пролетта трябваше да е в разцвета си.
Гадното време сякаш не беше достатъчно наказание, та в допълнение, той се мъчеше да намери някакъв неясен адрес в затънтената местност на никому неизвестен остров, където нямаха пари дори за пътни знаци. С темпото, с което напредваше, направо щеше да е късметлия, ако успееше да стигне обратно до терминала, преди последният ферибот да отпътува за Сиатъл.
За сегашното си положение можеше да обвинява единствено себе си. Когато откри бележката на Деби, въздъхна от облекчение. Трябваше да се откаже още в началото и да се отдаде на уискито и Моцарт.
За нещастие, родителите на Деби бяха разбрали, че дъщеря им е заминала. Изпаднаха в паника, бояха се, че отчаяно от разпадащата се любовна връзка, момиченцето им ще извърши някое безумство.
Райърсън направи няколко опита да увери семейство Мидълбрук, че Деби има пълен контрол над себе си, но те не повярваха. После по най-деликатния начин се опита да им обясни, че любовната връзка, която според тях пламтеше като огън, в действителност не премина фазата на лек дим. Семейство Мидълбрук обаче не обърна никакво внимание и на този аргумент.
Определено обясненията му бяха твърде деликатни. Но нима беше лесно да кажеш на една приятна, при това доста старомодна семейна двойка като Мидълбрук, че не спиш с малката им дъщеря. Самият факт, че отваряш тази тема, предполагаше, че имаш сериозни намерения да спиш с тяхното мъниче, а това допълнително затрудни обясненията.
Накрая Райърсън изпита съжаление към Джон и Лиона Мидълбрук. Изпълваше го огромно чувство на облекчение, че се освободи от Деби и прибързано пое инициативата да я намери и да се увери, че е в безопасност.
Беше грешка. Джон и Лиона тутакси се вкопчиха в предложението му и по угрижените им лица се изписа благодарност. Твърде късно Райърсън долови, че зад родителската им благодарност в очите им се криеше нещо друго. Сигурен беше, че видя и голяма доза очакване и надежда. Как му се искаше да си беше държал езика зад зъбите. За никого не беше тайна, че семейство Мидълбрук се надяваха връзката на Деби и Райърсън да прерасне в нещо по-съществено.
По-конкретно, в нещо толкова съществено като брака.
Райърсън не ги винеше. В началото и на него самия му минаваха такива мисли. В един момент бракът с Деби му се струваше най-логичното нещо. За щастие, се опомни навреме.
Докато се бореше с бурята, Райърсън си каза, че рано или късно човек си плаща за късмета. Той плащаше цената тази вечер.
След като провериха на обичайните места, родителите й бяха стигнали до заключението, че вероятно Деби е отишла при сестра си в къщата й на острова. Никой не вдигна телефона там и семейство Мидълбрук решиха, че поради емоционалните си терзания Деби не желае да говори с никого. На Райърсън казаха, че сестра й била извън града.
Единственото разрешение, което щеше да вдъхне увереност на всички, беше Райърсън да вземе ферибота от Сиатъл до острова, да намери Деби и така да докаже на всички заинтересовани, че младата жена е в добро състояние на духа и не е изпаднала в истерична криза или неутешими ридания.