Илия Волен
Радост в къщи
Във вуйчовата Стаменова къщурка има радост! Едно време те си живеели добре в село, но баща му и братята му да вземат да се полакомят за много земя и се преселили всички в равна Добруджа. Минава време и румънците нахлуват и ги заробват. Тогава той решава да се откъсне тайно със семейството си от своите, продава скритом дела си на един турчин и една нощ се прехвърля в свободна България.
Спря се пак в родното си село. И — де сам, де с чужда помощ — струпа една сламена къщурка накрай село и я огради с тръни. Лете работят чужди ниви на изполица, пък зиме, когато другите мъже киснат по кръчмите, той ще купи овчи кожи на ниска цена, ще ги ощави и ще кръстоса крака край печката да подплаща дрехи, да шие кожуси, та все капеха парици. Съседите, като ги гледаха, си думаха:
— Добруджанците без земя, пък се гледат по-добре от нас! Само с труд!… Дето е речено, и чумин цяр ще намериш у тях. Биволиците им по един котлак мляко, нивите им до гърди!
Вуйчовата Стаменова къщица блещукаше в дълбока зимна нощ. Наставали са всички рано-рано.
— Обувай се, па иди, та обиколи биволицата, че е… да се не отели. Боже, какво ли ще е! А̀ дано е женско. По-скоро да го не смажат биволите! Да не умре от студ! — смъмра леля Иванка човека си.
— Аа, от студ! Ще попреча аз тук, в ъгъла, два-три наплата, ще забия колче, слама ще постелем и ще си спи тук при нас. Както отгледахме леля му оная зима… Там съмна ли се, рано ли е, не познава се. — И вуйчо Стамен, както се чоплеше по голия нечист крак, дигна поглед към оскреженото прозорче.
— Тате, аз ще видя! — рипна Маринчо, та отвори обкованата във вълнени кожи врата и кълба от студена пара се търколиха през прага.
— Аа, затваряй там, че влезе „ярето“!
— И Цанкини са светнали, тате!
Като се обу, вуйчо Стамен изтупа потурите си, запали опушения фенер и тръгна за навън.
— Па ако се е отелила биволицата, галенцето… — започна леля Иванка, но той отвори врата и излезе.
Вятър и сняг забръскаха лицето му. Ушите му изстинаха. Както бе поспрял под стряхата, той дигна яка, потули фенера под полата на полушубката си, наведе глава срещу вятъра и тръгна. Един от ледените шишове, увиснали на ниската стряха, се закачи о калпака му, пречупи се и безшумно потъна в дълбокия рохкав сняг. Вуйчо Стамен нару̀ши към зимника, където спяха биволиците. Когато отвори мазето, тежка биволска топлина го задави. Биволиците се разместиха, извиха глави и спряха да преживят.
— Какво, има ли студ? — попита ги той, дигна фенера спроти лицето си и бързо огледа около телната биволица. — Няма още нищо — отговори си той, закачи фенера на гредите, напълни яслите със слама и се спря при телната. — Вранке, Вранке! Мъничката тя! — помилва я той по главата, а тя галено дига глава и му ближе ръката.
Вуйчо Стамен пристъпи и я потупа леко по гърба. Ще се отели тя, па дано е женско. И ще сбират масло за сол, за газ, за цървули. А след няколко години, като порасне галенцето, ще ги еши с тормакинята, пък старите ще продаде и ще купи нивичка. Да си имам барем една своя… Погледът му падна на големите тъмни очи на Вранка, която го гледаше някак многозначително. На вуйча Стамена му домилява за нея и той я успокоява:
— Ех, па може… там и да не те продам. То да сме живи, та…
Биволицата стана неспокойна; разстъпва се, прилягва час по час и припъшква и колкото да я подкачаше стопанинът й, вече не го поглежда, сякаш цяла е заета с това, което става вътре в нея. По едно време, както беше легнала, вуйчо Стамен забеляза, че отзаде й ту се подаваха, ту се губеха бели остри копитца; но когато пристъпи към нея, тя рипна уплашено, копитцата се скриха и вече не се показаха. Вранка беше все така неспокойна: погледът й беше сгъстен от болка.
— Сигур като е пред мен, та не може — каза си вуйчо Стамен. — Е, мигар е първескиня, та пък ме е толкоз страх! — И той върза другите две по-настрана и си излезе.
Навън още прехвърчаше. На изток — над побелялото поле, над струпаните гори — се зараждаше сив зимен ден. Студеното небе бе се позачервило.
Свинята щом подуши човек по двора, заквича; кокошките се разшаваха в курника и затътраха, петелът изпляска криле и ободрително изкукурига.
Вуйчо Стамен си изтупа краката пред прага и леко ритна с крак вратата.
— Мамоо — лениво взе да мрънка по едно време Маринчо в затоплената от печката стая, — искам хляб ма!
— Сега ще ни се отели биволичката, па ще ти отваря коластрата. Гъста-гъста! Цяла неделя вие ще ядете млякото й. Доде е младочно.
— Ии, вярно! Ще чакам. Ще се отели и все мляко!
— То дано се отели, че се обърках вече какво да ви готвя. Пък като има мляко, ще ти сипя хе там в паницата, па яж… Дойде кръщене, дойде задушница и няма с какво да идеш сред хората!