Пенка, която е препречила стан, е полегнала на кросното, мести назад нищелките със сбрани пръсти и мечтае; по-нататък па ще сберат масло от биволицата и ще купят памук, че няма да стигне за кърпите й…
Прозорецът побеля. През украсеното със скреж стъкло нахлува сива утринна светлина и одрезгавява из стаята недигната още и омотана постилка, разхвърляни кожи, разхвърляни дърва — само ъглите спят още в мрак. Лампата, провесена над стана, все повече бледнее и свети сякаш само на себе си…
— Мамо! Биволицата се… ближе го! Отелила се! — запъхтян се втурна Маринчо вкъщи.
Хукнаха всички към зимника, като забравиха къщата да зее. Когато нахълтаха при биволиците, Вранка дигна глава да види само кой влиза, дружелюбно им избреца и продължи работата си. Измърсена, изтъняла, кокалеста и станала сякаш по-висока, тя беше проточила глава над легналото пред нея галенце, ближеше го и от време на време нежно побрецваше. Галенцето весело вече гледкаше. Носът му смешно бе набръчкан. Козината му беше мокра, къдрава, лъскаво черна, пък копитцата му бели, свити и меки.
— Женско — важно продума вуйчо Стамен, като надигна зачервеното си лице.
— Женско ли каиш, Стамене? Маминото момиченце то! Божичко, дано ни е живичко!
— И на челото му бели косми — се обади Пенка малко замислена и с ръце под престилката.
— Мамо, мамо, виж! И на опашката бяло!… Като порасне, аз ще си го паса в гората! — крещи Маринчо.
Галенцето отърси глава, поклепа с уши; това се видя някак особено на вуйчови Стаменови и те изпаднаха в неописуем възторг.
Маринчо го обикаля, прикляква, унича го, страхливо се попресягва към него, но биволицата му изфучава сърдито и той се дръпва.
— Видяхте го. Хайде сега да си вървим, че майка му иска да си остане сама с него! Нека там… да си го ближе, да подбозае.
— То едно галенце, ти казвам, като мрянка! Мамината биволичка тя! Заплюйте го, мама, заплюйте го, че има очи всякакви! Пенке, бърдото и пробития камък намери, да я издоим през тях. Пък ти, Маринчо, ще занесеш първото мляко да го хвърлиш в реката. Като вода да тече из нея.
Белият сиромашки двор прокънтя от весела глъчка.
Съседите надничаха сънени и чорлави из къщите си и си думаха:
— У добруджанците има радост!