Идеята, която се криеше зад малката тайна на мистър Богис, беше съвсем проста и му бе хрумнала в резултат на случката, станала един неделен следобед преди близо девет години, когато пътуваше с колата си из провинцията.
Сутринта беше отишъл да посети старата си майка, която живееше в Севъноукс, и на връщане ремъкът на вентилатора му се скъса, двигателят прегря и водата изкипя. Той излезе от колата и отиде до най-близката къща, малка ферма на около петдесет метра от пътя, и помоли жената, която отвори вратата, за кана вода.
Докато чакаше стопанката да я донесе, погледът му случайно се зарея през вратата във всекидневната и там, на не повече от пет метра от мястото, където стоеше, забеляза нещо, което така го развълнува, че капчици пот избиха по цялото му теме. Беше голямо дъбово кресло, каквото беше виждал само веднъж в живота си. Двете странични облегалки, както и задната, се крепяха върху редица от осем изящни вретена. Задната облегалка беше инкрустирана с невиждано изящна плетеница от цветя, а в центъра на всяка ръкохватка беше изваяна по една патешка глава. Боже господи, помисли си той. Та това е късен петнайсети век! Надникна по-навътре и, о, небеса, там, от другата страна на камината, видя още едно!
Не беше съвсем сигурен, но в Лондон два такива стола трябваше да струват поне хиляда лири. А, какви красавици бяха!
Когато жената се върна, мистър Богис й се представи и веднага я попита не би ли желала да му продаде столовете.
Боже мой, възкликна тя. Защо, за бога, трябва да продава столовете си?
Просто защото може би е склонен да й даде една доста добра цена.
Колко би й дал? Те определено не били за продан, но само от любопитство, ей така, за развлечение, пита: колко би й дал? Трийсет и пет лири.
Боже мой, трийсет и пет лири! Хм, хм, това било много интересно. Винаги е знаела, че са ценни. Били много стари. Също и много удобни. Не й било възможно да живее без тях, не, невъзможно. Не, не били за продан, но все пак много благодари.
Не били чак толкова стари, каза й мистър Богис, и изобщо нямало да е лесно да ги продаде, но по една случайност имал клиент, който проявявал слабост към такива вещи. Би могъл да й даде още две лири — да речем, трийсет и седем. Какво щяла да каже за това?
Пазариха се около половин час и, разбира се, накрая мистър Богис получи столовете, като се съгласи да й плати по-малко от една двайсета част от стойността им.
Същата вечер, докато караше към Лондон стария си автомобил с двата безценни стола, прилежно скътани отзад, мистър Богис изведнъж беше осенен от — както му се стори — забележителна идея.
Слушай, каза си, щом има хубави мебели в една ферма, тогава защо да няма и в други? Защо да не ги издири? Защо да не прерови провинцията? Можеше да го прави в неделя. Така нямаше да му пречи на работата. И без това се чудеше какво да прави с неделите си.
И така, мистър Богис си купи карти, едромащабни карти на всички графства около Лондон и с тънка писалка раздели всяка от тях на серия от квадрати. Квадратите покриваха реална площ с размери осем на осем километра, което, както прецени, беше максималната територия, с която би се справил за една неделя, ако искаше да я провери изцяло. Не го интересуваха градовете и селата. Търсеше сравнително отдалечени места, големи ферми и порутени провинциални имения; по този начин, ако отхвърляше по един квадрат всяка неделя, петдесет и два квадрата годишно, постепенно щеше да е видял всяка ферма и провинциална къща в околните графства.
Но очевидно работата не беше толкова проста. Селяните са подозрително племе. Такива са и обеднелите богаташи. Не можеш да отидеш, да им натиснеш звънеца и да очакваш, че ще те разведат из къщата си само защото си ги помолил. Просто няма да го направят. По този начин изключено е да проникнеш по-навътре от входната им врата. Как тогава да направи така, че да го пуснат вътре? Може би ще е по-добре, ако изобщо не им казва, че е търговец. Би могъл да бъде телефонен техник, водопроводчик, инкасатор. Би могъл да бъде дори и свещеник…
От този момент целият план взе да придобива по-практичен характер. Мистър Богис си поръча голямо количество луксозни визитки, на които пишеше:
ПРЕПОДОБНИЯТ СИРИЛ УИНИНГТЪН БОГИС
Председател на дружеството за опазване на старинна мебел
В сътрудничество с музея „Виктория и Албърт“1.
Отсега нататък всяка неделя щеше да бъде мил стар свещеник, прекарващ почивния си ден в работа, извършвана от любов към „дружеството“, щеше да описва съкровищата, скрити из провинциалните английски къщи. А кой би го изритал навън, след като чуе това? Никой.
1
Национален музей за изящни и приложни изкуства от всички страни и епохи. Носи името на кралица Виктория и съпруга й принц Албърт. — Б.пр.