— Какво правят с желязото? — попита Клод, запленен.
— Желязото е лесно — отвърна мистър Богис. — Просто заравят железни ключалки, обковки и панти в готварска сол, откъдето за нула време ги изваждат целите ръждясали и на дупчици.
— Ясно — каза Ръминс. — Значи, признавате, че не можете да кажете нищо за дръжките. Доколкото знаете, те може да са от стотици и стотици години. Така ли е?
— А — прошепна мистър Богис и втренчи в Ръминс две големи изпъкнали кафяви очи. — Ето тук грешите. Гледайте сега.
Извади от джоба на сакото си малка отвертка. Същевременно, макар че никой не го видя, извади и месингово винтче, което скри в дланта си. После се спря на едно от винтчетата на скрина — имаше ги по четири на всяка дръжка — и внимателно изстърга всички следи от бяла боя от главичката му. После бавно започна да го отвива.
— Ако това е истинско старо месингово винтче от осемнайсети век — обясняваше той, — спиралата няма да е съвсем равна и лесно ще познаете, че ръчно е изработена, с пила. Но ако този скрин е фалшификат от по-модерни времена, викторианската епоха или по-късно, тогава и винтчето ще е от същата епоха. То ще е масово производство, на машина. Всеки може да познае едно машинно винтче. Както и да е, сега ще видим.
За мистър Богис не беше трудно, когато постави ръка върху старото винтче, за да го извади, да го замени с новото, скрито в дланта му. Това беше още един от неговите малки номера и през всичките тези години се беше оказвал изключително полезен. Джобовете на свещеническото му сако винаги бяха натъпкани с евтини месингови винтчета с най-различна големина.
— Ето го — каза той и подаде новото винтче на Ръминс. — Разгледайте го. Забелязвате ли колко еднаква навсякъде е спиралата? Виждате ли? Разбира се, че виждате. Това е най-обикновено евтино винтче, което и вие можете още днес да купите от всеки железарски магазин.
Винтчето премина от ръка на ръка, като всеки го разгледа много внимателно. Сега вече дори Ръминс беше впечатлен.
Мистър Богис прибра в джоба си отвертката заедно с хубавото ръчно изработено винтче, което беше извадил от скрина, после се обърна, бавно мина покрай тримата мъже и се упъти към вратата.
— Драги мои приятели — каза той, като поспря на входа на кухнята, — беше толкова мило от ваша страна, че ми позволихте да надникна в малкия ви дом. Искрено се надявам, че не съм ви отегчил със старческите си брътвежи.
Ръминс вдигна поглед от винтчето, което все още разглеждаше.
— Не ни казахте колко смятахте да ни предложите — каза той.
— А, да — отвърна мистър Богис. — Вярно. Май наистина не ви казах. Ако трябва да говорим честно, струва ми се, че ще ми създаде твърде много главоболия. По-добре да го оставя.
— Колко щяхте да дадете?
— Да не би наистина да искате да се разделите с него?
— Не съм казал такова нещо. Питах ви колко.
Мистър Богис погледна към скрина, наклони глава първо на една страна, после на друга, смръщи вежди, нацупи устни, повдигна рамене и презрително махна с ръка, сякаш искаше да каже, че в действителност едва ли си заслужава изобщо да се замисля по въпроса, нали така?
— Ами да кажем… десет лири. Мисля, че това ще бъде справедливо.
— Десет лири! — извика Ръминс. — Не говорете смешни работи, отче, моля ви!
— Че то ще струва повече, ако го дадем за подпалки! — възмути се Клод.
— Я погледнете сметката — продължи Ръминс и така злостно забоде мръсния си показалец в безценния документ, че мистър Богис се изплаши. — Тук пише точно колко струва! Осемдесет и седем лири! И то когато е бил нов. Сега, когато е старинен, трябва да струва двойно!
— Ще ме извините, сър, но не е така. Това е копие, и то на старо. Но ще ви кажа какво, приятелю — постъпвам доста безразсъдно, но не мога иначе: ще покача до петнайсет лири. Какво ще кажете?
— Дайте петдесет — каза Ръминс.
Блажен трепет премина като иглички през краката на мистър Богис и стигна чак до петите му. Вече беше негов. Скринът беше негов. В това нямаше никакво съмнение. Но навикът му да купува евтино, колкото се може по-евтино, придобит с годините на нужда и опит, беше прекалено силен у него, за да си позволи да се предаде толкова лесно.
— Драги приятелю — тихо прошепна той, — на мен ми трябват само краката. Възможно е по-късно да успея да използвам и чекмеджетата, но останалото, самият корпус, както съвсем вярно се изрази приятелят ви, е годен само за подпалки.
— Направете ги трийсет и пет — каза Ръминс.
— Не мога, сър, не мога! Не си струва. И не бива да си позволявам да се пазаря по този начин. Ще ви направя последно предложение и след това трябва да си тръгвам. Двайсет лири.