Караулът тъкмо се сменяше. Хората от конния патрул стояха и си бъбреха безгрижно, докато снемаха снаряжението си, а междувременно заместниците им, под командата на един хавилдар9, се стягаха да поемат дежурството. Картър се усмихна на деловото им излъчване, спретнатите униформи и бдителните физиономии. Огледа и вързаните коне, които нетърпеливо шаваха с лъскавите си бедра.
На Картър много му се щеше да се присъедини към колегите си, обаче трябваше да довърши седмичния си рапорт до комисаря. Не че оня мързелив дъртак щеше да си даде труда да го прочете. Пък и защо му е? Обичайната спокойна обстановка не предлагаше особено вълнуващо четиво. Картър въздъхна. Пое чая, който му поднесоха върху месингова табла, и неохотно се върна на бюрото, където поднови съвестното описание на предполагаемия обир от предишната нощ с калиграфския си почерк.
Беше много досадно да се описва такова банално закононарушение, което не заслужаваше да му се отделят дори пет минути. Старата мисис Торингтън, живееща на Оукланд Хил в Симла, бе обвинила един от хамалите, че й задигнал сребърна четка за коса. Цял час полицейският началник увещаваше старата брантия, че всъщност вещта е станала притежание на сюрията маймунки, които в един от набезите си откъм Джако Хил се бяха промъкнали в дома й през прозореца в спалнята, оставен отворен от самата стопанка.
В този миг вниманието му бе привлечено от гълчащи гласове и ръмжене на форсиран двигател. Хавилдарят нахлу развълнуван в кабинета му и докладва за появата на мощен автомобил, който се придвижвал с несъобразена за стръмните улици скорост. Само на три коли бе разрешен достъп до Симла: на вицекраля, на губернатора на Пенджаб (нито един от двамата не бе запланувал посещение в този ден), както и служебния полицейски автомобил, понастоящем даден за ремонт. Всички други собственици бяха добре запознати с наредбите, според които трябваше да оставят колите си в гаража под хотел „Сесил“. В такъв случай кой, по дяволите, се беше развихрил тъй? Крайно заинтригуван, Картър остави писалката си и отиде лично да види какво става.
Един голям пакард, сив металик, със спуснат гюрук, профуча последните мили от главната улица, зави в двора на полицията и заби спирачки току пред входа на управлението. Картър разпозна служебния знак на действащия губернатор на Бенгал. Позна и личния му шофьор, с ококорени очи и прашасало лице. Двамата пътници на задната седалка обаче му бяха непознати. Единият, тъмнокос мъж в ленен костюм каки, се бе надвесил напред и пришпорваше шофьора да кара, а щом спирачките изсвистяха, скокна пъргаво от колата и сега, сложил ръце на кръста, оглеждаше редиците кавалеристи и коне с властен поглед.
Беше височък и нахакан, обгорял от слънцето симпатяга, тоест някогашен симпатяга, мислено се поправи Картър, след като забеляза по-отблизо лицето му. То излъчваше интелигентност и решимост, но бе разполовено на два несъвместими образа — единия хладнокръвен, другия — деформиран от белег и непроницаем. Подобни лица бяха често срещано явление, дори четири години след приключването на войната, затова Картър заключи, че човекът навярно е бил ранен на бойните полета във Франция. Виж, спътникът му бе пострадал безнадеждно — лежеше проснат на задната седалка, целият подгизнал в кръв.
Картър не вярваше на очите си! Нагласи монокъла си и подвикна властно и гневно:
— Може ли да ми обясните кой сте и какво, по дяволите, търсите тук?
Непознатият се обърна и след като невъзмутимо го изгледа от глава до пети, отвърна със забележително спокойствие:
— Естествено, че мога. Само че е малко дълго за обяснение, тъй че трябва или да слезете, или аз да се кача.
Чарли Картър изтрополи надолу по стълбите, като междувременно си нахлузи шапката и добави:
— По-добре аз да дойда и е хубаво от самото начало да ме уведомите кой е този мъртвец в колата на губернатора? Предполагам, че е мъртъв, нали?
— О, да, несъмнено — отвърна непознатият. — Може и да не ви се вярва, но това е руски баритон, на име Фьодор Корсовски.
Началникът го изгледа недоверчиво.
— Да, бе! — възкликна той. — Ами то е ясно като бял ден! Как не се сетих! То нали наоколо щъкат само руски баритони, полегнали в губернаторски коли. Е, а кой е ваша милост?
— Казвам се Сандиландс — поде мъжът, но мигом бе прекъснат от началника.
— Сандиландс! Капитан Сандиландс, нали? А, да, губернаторът ми спомена за вас. Каза, че сте детектив от Скотланд Ярд. Нали? Само дето не ме предупреди, че имате навик да си носите в багажа поверените ви трупове… Човекът е бил прострелян, предполагам? — Той се обърна към шофьора, който набързо му обясни на хинди произшествието и мястото на събитието.