— Права си, Мейси — тъжно поклати глава той. — През цялото време е позирала.
— И все пак едно е да се изживяваш като актриса, а съвсем друго — да затриеш човек. Убийството е нещо реално. Тоя Корсовски… Всичко е било тъй отдавна… 1914-та, та оттогава са изминали осем години. И мен един ме заряза преди войната, ама ако сега го срещна оня мизерник, ще му протегна ръка и сърдечно ще му благодаря, че ме е отървал от себе си! Що за жена би пожелала смъртта на някой, който я е изоставил — дори да е бил любовта на живота й — след толкова много време?
— Алис е точно от тоя тип. Даже нещо повече — продължи Джо да разсъждава на глас. — От документите на Корсовски стана ясно, че е бил ангажиран да изнесе концерт в античните театри на Прованс почти по същото време, когато се е случила железопътната злополука край Бьон. Дали Изабел Нютън случайно е пътувала в същата посока, по същото време? Той за пръв път се е връщал на сцената на запознанството им. Това е била първата й възможност да се приближи до него и напълно възможно, да го убие. Междувременно катастрофата я отклонила от намеренията й, но според мен жаждата за отмъщение никога не я е напуснала, ни насън, ни наяве.
— Значи смяташ, че тя е изнудила някого в Симла да извърши убийството от нейно име? Някой пройдоха, който е имал приблизително същия ръст и също е пушел цигари „Черната котка“ като първия убиец? Всички бяхме чули — макар и под сурдинка, разбира се — описанието на човека, издирван от полицията.
— Да, трябвало е да намери някой със същата височина, инак щеше да е много подозрително. Но що се касае до цигарите… — Джо се усмихна. — Там са се издънили! Мисля, че е пратила някой непушач. Само че е бил „въоръжен“ и с кутия „Черната котка“. Убиецът е изпушил криво-ляво две цигарки и ги е изгасил почти наполовина. Изчислихме, че времето за пристигането на Корсовски с колата на губернатора е било достатъчно за две цигари. В такъв случай, би трябвало само втората да е била недопушена и набързо изгасена. Само че това важеше и за двете! Тия фасове бяха нарочно оставени за заблуда на полицията, както и ясно откроените ямки на ботушите и лактите. И тъй наивните ченгета да решат, че и втората стрелба е дело на същия вманиачен снайперист. А после Алис разпространява слухове за умишлена политическа провокация, което е напълно правдоподобна версия в тия размирни времена.
— Ама кой е бил, Джо? Кой е застрелял Корсовски? Знаеш, нали? Няма ли да ми кажеш?
— Не — нагло се ухили Джо. — Готова ли си за действие трето на пиесата? Време е да дадем думата на самия убиец.
Глава тридесета
Джаз квартетът продължаваше с репетицията си, като набираше темпо и привличаше все повече слушатели. Всички шезлонги на палубата в непосредствена близост до балната зала бяха заети, а стюардите в бели униформи пъргаво сервираха високи чаши със студени напитки — зелена мента, огненочервен нар, жълта цитронада. Бендът засвири ритмичното парче „Бродуейска роза“.
— Мейси — рече Джо, — погледни ония двете монахини ей там. Кажи ми какво виждаш.
Мейси ги огледа.
— Ама че са смотани! Целите врят под тия катове дрехи! И защо всички монахини са очилати? Дали е риск на монашеското поприще, или поначало трябва да си кьорав, че да те приемат в манастир? Поне са имали достатъчно акъл да си поръчат питиета. Оная, едрата, май пие газирана минерална вода, а пък по-дребната се облажва с нещо, за което игуменката строго би я смъмрила. Каква е тая розова бълвоч?
— Прилича ми на кампари сода. Определено опияняваща напитка — произнесе се Джо.
— Дали да не й кажем? Може би келнерът е объркал поръчката й, а тя е твърде задръстена, за да се усети! Представяш ли си монахиня с омекнали нозе?
— Няма страшно, тази няма да падне под масата!
— Да ти кажа ли още нещо, Джо? — продължи Мейси, внезапно развълнувана и подозрителна. — Погледни десния й крак!
— Крака ли? Какво му е на крака й?
— Само погледни! От известно време тактува в ритъма на джаза. Да си виждал някога монахиня да си потропва с крак?
— Аха, ясно! Хайде, Мейси — да се впуснем в атака! Да идем да подновим едно старо познанство.
Те се запътиха под ръка по палубата и спряха пред двете жени в сиви униформи. Едната кротко прехвърляше броеница и редеше на френски ежедневната молитва. Щом Джо се обърна към тях и понечи да ги заговори, те го погледнаха спокойно и дружелюбно.