— Аха! А да не би пък ти да твърдиш, че аз съм бил нарочената жертва, а него са го гръмнали погрешка?
— Точно така — заяви Картър. — Това е една от версиите. А ти, Сандиландс? Кого познаваш в Симла? Някой недоброжелател от миналото си? Щом си се издигнал тъй скоропостижно до висш офицерски ранг, навярно си насмотал доста конкуренти! Идва ли ти нещо наум? Ще имам голяма полза, ако ми дадеш някакъв нишан.
— Съжалявам, но трябва да те разочаровам, друже — рече Джо, доволен от хъса на колегата си. — В Симла познавам единствено губернатора, а той е достопочтен мъж, нали? Единственият, който ми има зъб и би ме гръмнал от някое планинско усое, за моя радост е осъден на двайсет години каторга.
— Но все пак някой е дебнел колата на губернатора, а тя е била изпратена за теб, нали? Случайно ли предложи на Корсовски да го закараш?
Джо кимна.
— В такъв случай не смяташ ли, че най-вероятно снайперистът е очаквал тъкмо теб? — настоя Картър. — Ти си бил мишената на задната седалка.
Една думичка, използвана от руснака, глождеше ума на Джо. Когато си я спомни, той каза на Картър:
— Докато обсъждахме как може да стигне до града, той ми каза нещо от рода на „инструктираха ме да взема тонга“. Точно така — „инструктираха ме“. В оня миг думата ми прозвуча много странно. Слушай, Картър, явно някой със сигурност му е наредил да пътува с тонга. Значи въпросният снайперист се е спотаил, нищо чудно от доста часове, в очакване на тонга с едрогабаритен руски певец. И е избрал най-удачното скривалище — закътано и с добър изглед към това ключово място, където всеки поспира да се наслади на първата гледка на Симла. Тара Деви. Даже има отбивка.
Картър слушаше внимателно и кимаше в знак на съгласие.
— И тъй, макар да е бил настроен за тонга, ето че в обсега на карабината му спира автомобил, в който някакъв едър мъжага се е изправил и с пълно гърло пее серенада на околните хълмове с неповторимия си прекрасен баритон, а силуетът му в бял костюм е очебийно очертан на фона на черната скала — е, сто на сто е загрял, че това е очакваната мишена!
— Звучи напълно логично — заяви Картър, но Джо забеляза, че въпреки това не охлаби охраната.
Хайката продължи да действа, като на този етап насочи вниманието си от неколцината пътници към самото шосе, което след завоя ги отведе до злополучното Дяволско бърдо.
— Тук ще слезем от конете — рече Картър. — Ще оставя двама души да ги вардят, а с останалите набързо ще огледаме района. — Той погледна небето, за да прецени дали е достатъчно светло. — По-добре да побързаме. Откъде според теб са дошли куршумите?
— Ей оттам — посочи Джо.
— Хубаво. Ходом, марш — изкомандва Картър. — Сигурно в Британската армия на това му викат „разузнавателен отряд“, ама по нашему, тоест на местното наречие, се нарича „гашт“. Както и да е. С една дума, операция „отваряй си зъркелите“.
Полицаите заформиха плътна редица, насочиха пушки и тръгнаха напред, предвождани от Картър, докато Джо неохотно остана в края на левия фланг. Десният бе надзираван от един джемадир10.
„Мили боже, в какво пак се забърках?“, мислеше си Джо. „Ама нали уж съм в отпуск? И дали Картър изобщо проумява, че сред тая потеря моя милост се разхожда невъоръжен? Нейсе, късно е да умувам сега.“ Но след малко го налегнаха други мисли. Фьодор беше прекрасна личност — забавен, любопитен, талантлив, крайно въодушевен от пътуването си, и най-вече абсолютно безобиден! И все пак някой го бе застрелял. А макар и за кратко, двамата с Джо се бяха сприятелили. Лесно беше да загърби този кошмар, но осъзна, че изобщо не хранеше подобно намерение.
„Гаштът“ напредваше с неподозирана бързина и след стотина ярда Джо започна да се задъхва. Картър неуморно дерзаеше напред. Джо неохотно се повлече подире му, изостанал на опашката, която навярно бе най-безопасната позиция. Сигурно затова Картър го бе поставил там.
След четвърт час изнурително ходене Картър вдигна ръка и нареди на хората да спрат, за да направят разбор, при което веднага един мъж вдясно на Джо се обади. Човекът изломоти нещо, а Картър му подвикна в отговор. Всички се скупчиха да огледат находката.
— Може да сме попаднали на улика — заяви Картър. — Не смеех да се надявам на такъв късмет. Я да видим какво сме докопали!
Докопали бяха две празни гилзи. Човекът, който ги бе забелязал, стоеше до тях и ги сочеше с пръст, както с облекчение забеляза Джо — за миг се побоя да не би оня да се втурне и да ги грабне в дланта си.