— И аз ще пътувам на юг, само че до Марсилия. Оттам ще се качим на лайнера „Р&О“ до Бомбай. Казвам се Алис Кониърс, а това е придружителката ми мис Бенсън.
Мадам дьо Ньовил кимна на Мод с пресилено дружелюбие, след което посочи към един от множеството пейзажи в стил бел епок, които украсяваха тавана.
— Voila — рече тя. — Ето там отивате. Нарисуваната дама представлява Марсилия. А изобразената улица е „Канбие“, с пъстрата смесица от местното простолюдие и хайлайфа. Оттам ще потегли корабът ви.
Алис проследи насочения пръст, очарована, но и леко притеснена от рисунките на пищните жени в оскъдно облекло, които олицетворяваха различните градове в маршрута на Синия влак. Те гледаха подканящо към пътниците долу, а чарът им бе останал непокътнат, въпреки че от двайсет години бяха изложени на интензивни димни изпарения.
— А кой е вашият град? — запита Алис.
— Ето тази — Ница. А пък улицата е „Променад де Англе“.
— Колко е красива! С това слънце и пъстрите цветя! Типично южняшко местенце.
— Да, наистина. По това време мимозите са прецъфтели, но пък е сезонът на магнолиите и портокаловите цветчета…
Мод прецени, че трябва да потуши в зародиш очерталия се светски разговор.
— Забелязвам — намеси се тя с леден тон, — че пътувате без прислужницата си?
— О, не — гласеше отговорът. — Само че тя се разправя с багажа. Дано не оплеска нещата. Ама след войната е направо невъзможно човек да намери свястна прислуга. Не смятате ли?
— Ами да! — възкликна Алис. — Пък и я погледнете келнерите — или са дечковци на по шестнайсет години, или дядковци на шейсет!
— За съжаление тази картинка се повтаря в цяла Франция и важи не само за келнерите, а и за полицаите, портиерите, продавачите, машинистите…
Заформящата се раздумка бе прекъсната от едновременната поява на питието на Алис и на агента на „Томас Кук“3, който цъфна до Мод Бенсън.
— Засега разполагате с достатъчно време, мадам — заяви той и учтиво се поклони на Мод. — Но няма да е зле да заемете местата си. Бихте ли ме последвали?
Мод с облекчение се надигна от мястото си и направи знак на Алис да я последва. Изабел дьо Ньовил вдигна чаша и се усмихна на младата англичанка.
— Вдигам тост за вашето пътуване — рече тя. — Какво казват в такива случаи английските летци? Щастливо приземяване? Е, да пием за това!
Алис се възползва от случая да отпие от питието и допълнително разгневи Мод с това забавяне. Под изпепеляващия й поглед девойката отпи втора глътка, после трета, и макар, честно казано, възгорчивият вкус да не й допадна особено, пресуши чашата напук на надзирателката си.
В този миг камериерката на мадам дьо Ньовил си проправи път сред навалицата и се озова при господарката си. Беше мургава, слаба и прекалено нагласена като за слугиня, според преценката на Мод. Освен това бе в лошо настроение, което демонстрира без каквито и да било задръжки. Очевидно остана слисана от факта, че господарката й е седнала на сладки приказки. Погледна Алис с недоумение, сетне изгледа кръвнишки мадам дьо Ньовил. След това, за радост на Мод и огромно изумление на Алис, се впусна в спотаена, но злобна разправия с Изабел.
— Ето, виждаш ли? — заяви Мод, докато двете последваха агента на „Кук“ от тихия бар на Синия влак към суетнята на главната гара. — Надявам се, разбра колко е рисковано да се впускаш в случайни запознанства. Париж е свърталище на несретници от цяла Европа. Виждаш каква стока са! Каквато господарката, такава и слугинята, ако питаш мен. И двете са от един дол дренки. Особено пък камериерката!
— Според мен мадам дьо Ньовил е много приятна дама — заяви Алис. — И как само беше облечена!
— Не се подлъгвай по дрехите! По-скоро е редно да се запиташ с какви пари са купени, и дали изобщо са платени. Трябва да бъдеш крайно внимателна с непознати.
— А според вас дали тя е въртиопашка? — запита Алис, която не бе съвсем сигурна в значението на думата, но й допадаше сладостно-опасното й звучене, което поне за миг я изтръгна от стерилния свят на Мод Бенсън.
— Въртиопашка не, ами направо си е стърчиопашка — изсумтя Мод. — Като повечето французойки, тъй да знаеш. Хайде, идвай да се качваме.
Щом се озоваха до влака, проследиха как под зоркия поглед на служителя на „Кук“ багажът им бе натоварен от носачите с високи шапки и сини униформи. Видяха също мадам дьо Ньовил и камериерката й, които бяха прекратили пререканието си и също тъй наблюдаваха товаренето на луксозните куфари. Алис следваше Мод по петите, като щастливо ахкаше от блестящата синя боя на влака. Агентът ги настани в резервирания спален вагон и отбеляза имената им в списъка с пътниците. Алис остана изумена от елегантната обстановка. В нейните очи любезните стюарди с ливреи и кремаво-жълтеникави кепета бяха най-бляскавото нещо, което бе виждала.