Купето бе удобно и меко тапицирано. На прозорците висяха кокетни перденца, а решетката за багаж бе украсена с пискюли. Всяка от четирите седалки бе подплатена с възглавничка в калъфка и разполагаше със сгъваема поставка за крака. На стените се виждаха екзотични акварелни пейзажи, а един звънец служеше за свръзка със стюарда.
Агентът на „Кук“ ги настани и ги информира за часа на пристигането им, като не пропусна да спомене, че обядът се сервирал след дванайсет часа във вагон-ресторанта, който се намирал в непосредствено съседство. С излишно многословие мъжът се впусна да им пожелава приятен път, ала Мод, която бе предварително инструктирана от компанията, че на служителите й не се полага бакшиш, изобщо не посегна към чантата си. Алис пък, настроена все така предизвикателно и пакостливо, извади от портмонето си няколко франка, които според сметките й се равняваха на един шилинг, и ги пъхна в ръката му. Той се поклони и се оттегли.
— Кой ли ще пътува с нас на другите две места? — невинно запита Алис. — И те са резервирани. Дано да са оная симпатична французойка и камериерката й.
— Дано не е тя! — сприхаво отсече Мод. — Макар да е скарана с всякакво благоприличие, дори на нея й е ясно, че на камериерката се полага да пътува втора класа.
Едва изрекла тези думи, тя зяпна от почуда — вратата на купето се отвори и през нея нахлуха глъчката на гарата, кълбо пара и Изабел дьо Ньовил. Тя се обърна, затвори вратата, спусна прозореца и се надвеси над перона, където стоеше камериерката й с познатото наострено изражение. Мадам й подаде някакъв плик. Камериерката го отвори и проучи съдържанието му с очевидно възмущение. Мод наостри уши да долови разговора им, макар познанията й по френски да бяха твърде оскъдни. Два-три пъти дочу думата „troisième“. Трета! Какво ли означаваше това? Очевидно тъкмо това бе повод за недоволството на прислужницата, към чийто изблик Изабел се отнесе с ледено безразличие. Трета класа! Ама разбира се! Изабел бе купила на камериерката си билет за трета класа.
Мод разбираше възмущението на девойчето. Пътьом бяха минали покрай третокласните вагони, откъдето се носеха воня на долнопробен тютюн, грубовати приказки и просташкият смях на пътниците, които в по-голямата си част вероятно бяха вмирисани на чесън работници. На една елегантна лична камериерка не прилягаше да пътува в такава компания. Втора класа щеше да бъде съвсем прилично място. Но изглежда, младата дама бе поставена пред свършен факт, затова с последно проклятие (Мод искрено се надяваше думичката „merde“ да не влезе в речника на Алис), тя се обърна и токчетата й гневно зачаткаха по перона.
— Ах, тази Флоранс! Elle s’offense pour un rien!4 — извинително подхвърли Изабел. — Много е докачлива.
Ако Алис бе срещнала погледа на Мод, сигурно би схванала безмълвното му послание: „Ето на, казах ли ти аз?“
Изабел дьо Ньовил се окопити и поведе учтив разговор с Алис.
— Казахте, че пътувате за Бомбай, нали? За пръв път ли ви е? Колко вълнуващо! Може ли да попитам какво ви води на толкова далечно място?
Преди Алис да отговори, вратата се отвори и в купето влезе последният пътник. Беше млад мъж на около трийсет години, който тежко се подпираше на бастун и носеше тъмни очила. Един портиер му помогна да изкачи стъпалото и да се настани. Това бе обичайна гледка през последните четири години, но напоследък все по-рядко се виждаха ранени мъже от последната вълна изписани от болниците. Към тях се отнасяха с подобаващо внимание.
Новодошлият смотолеви извинение на английски, след това го повтори на завален френски, а после си замълча, тъй като явно бе срамежлив по природа. Тогава Алис поде прекъснатия разговор.
— Отивам в Бомбай — нафукано заяви тя, — защото там имам работа…
— Достатъчно, Алис — сряза я Мод.
— Всъщност имам бизнес.
— Звучи много интригуващо — позасмя се Изабел.
— Няма нищо интригуващо. Става въпрос за семеен бизнес, който наследих след смъртта на дядо ми. Заедно с един братовчед. Родителите ми се споминаха от инфлуенца миналата година и фирмата по право трябваше да бъде наследена от брат ми, но той загина във Франция. Месец преди края на военните действия. — Алис въздъхна и за момент, налегната от мъка, придоби крайно скръбен вид, а в очите й блеснаха сълзи.