След моментната изненада Мейси се засмя от сърце.
— Ха сега де! Е, познах те, ама нали по онуй време беше пуснал мустак! Голям хубавец беше! И сега си същият… Боже всемогъщи! Изстреляха те направо в капитан, а? И що щеш в това забутано местенце? Нали не си хукнал да ни гониш двамцата с Мерл? Какво, да не си като ония копои от граничната полиция, които не мирясват, дордето не докопат човека? Е, нямаш късмет, щото Мерл гушна букета преди две години, а надали ще рачиш да го последваш в отвъдното. Пък и ние не сме сгазили лука, умнико!
— Съжалявам за Мерлин, но ти май добре я караш и без него, а? — и Джо огледа стаята. — Добре си си постлала в тая уютна хралупа! Чувам, че си взела акъла на тукашните хора, Мейси. Големците чакали на опашка да се вредят за сеансите ти в петък вечер. Предполагам, че опитът ти като асистентка на магьосник ти е много полезен при разните шмекерии — потропвания, видения, ектоплазма и разните там номера, с които омайваш народа. Но не се притеснявай, Мейси… — заплашително рече Джо, — аз няма да обеля и дума за това!
И той замълча.
— При условие, че…? Хайде, изплюй камъчето — знам, че няма да се отърва току-тъй. Казвай накъде биеш?
— Е, има едно нещичко, което може да сториш за мен. Няма да те затрудни и е тъкмо по твоята част.
Джо й обясни замисъла си, без да споменава Алис Кониърс. Заяви, че искал да стресне един от присъстващите на сеанса, за да се издаде неволно. Тя го изслуша внимателно и кимна в знак на разбирателство.
— Е, Мейси, какво ще кажеш? Можеш ли да го направиш?
— Ъхъ. То е фасулска работа. Само че няма да го сторя!
Джо остана стъписан.
— Как тъй няма да го сториш?
— Ами ей тъй, просто няма!
— И мога ли да попитам защо?
— Да, може да попиташ защо — отвърна тя иронично, имитирайки изискания му говор. — Ела да седнем и да пийнем, докато ти обясня картинката. Да ударим по едно за доброто старо време.
Тя избута котката от креслото и покани Джо да седне. След малко му даде уиски със сода, като пътьом попита:
— Или май едно време по ти се нравеше бренди с „Бейби Поли“, а? — После придърпа друго кресло срещу него. — Преди да се разбъбрим, дай да си изясним две неща като стари кримки. Първо, това с часовника беше мръсен номер — оня уж наивен човечец от публиката се оказа колега от бранша, който искаше да ни злепостави и да ни елиминира. И успя! Макар да нямахте улики срещу нас, ни погнахте тъй яко, че кариерата ни отиде по дяволите! И трябваше да се простим с магиите! Ама Мерл имаше нюх за тия работи и веднага надуши, че след войната доста народ жалеше за умрелите си близки. Пардон, трябваше да кажа за „блаженопочившите“. Всички луднаха по медиумите! Мерл реши да отидем в Брайтън, понеже там бизнесът много вървял и носел добри пари.
Джо я прекъсна.
— Хубаво е, че ми разправяш биографията си, Мейси, ама не може ли по-накратичко?
— Ама че си дръвник! — сряза го тя. — Потрай малко, това е важно за второто нещо. Слушай сега! И тъй, опънахме сергията. Аз бях медиумът, а той — задкулисният шарлатанин. Не че медиумите трябва да са задължително жени, ама нали го знаеш Мерл каква мутра имаше? Само щеше да наплаши клиентелата.
Мейси замълча, според Джо, по крайно драматичен начин, ала той прецени, че не бива да я пришпорва. Прие го като барабанен туш и зачака финалния трик, който толкова го беше впечатлил навремето.
— Получи се добре — бизнесът потръгна. Ама аз друго искам да ти река — повторно се умълча тя. — Започнах да импровизирам.
— Моля?!
— Да импровизирам, глухчо! Започнах да казвам думи, които не бяха в сценария. Просто ми идваха на езика, незнайно откъде. А пък участниците в сеанса ме разбираха идеално, докато аз самата хабер си нямах за какво се касаеше. То бяха неща, известни само на клиентите и близките им покойници. Чувах гласове в главата си — някои шепнеха, други викаха — всички предаваха някакво послание, най-вече за любов, надежда и успокоение. Понякога използваха моя глас, за да установят контакт. Отначало се изплаших и рекох на Мерл, че искам да престанем с тая работа. Ама вече се беше разчуло, та народът се юрна на пълчища! Удвоихме таксата, но те пак прииждаха. Мерл тъй и не схвана картинката — все си мислеше, че съм голяма хитруша и късметлийка. Вярно, че го имаше и тоя момент, само че нещата бяха далеч по-дълбоки. — Мейси го погледна настойчиво. — Разбираш ли, Джо, моето не е шмекерия. Аз наистина умея да върша това и трябва да го върша. Когато Мерл се спомина, престанах да вземам пари. Не беше редно. Щом хората искат да се утешат чрез контакт с покоен любим човек — съпруг, съпруга, баща — как можех да искам пари за подобно нещо? Не че богаташите не ме отрупваха с щедри дарения, но по принцип не вземам и петаче за услугите си.