— И как тъй се озова в Симла? — попита Джо.
— Няма никаква загадка. Един от клиентите ми, който живее в Индия, ме посети през отпуската си и като се върнал, разправил за мен. Получих покана да дойда в града на разноски на местните хора. Никога не бях пътувала, пък и без Мерл сама си бях господарка. А това място е заредено с много енергия, да знаеш, Джо. Носи му се славата, откак мадам Блавацка е живяла тук. Градът бъка от духове, при това не всички са от добричките. Откакто дойдох, съм отворила пътя на доста изгубени души към светлината. Гледам на това като на своя мисия.
— Всичко това е безкрайно интересно, Мейси — рече Джо с нотка на нетърпение, — но наистина не разбирам защо да не можеш да изпълниш молбата ми?
— Напротив! На теб ти сече пипето, тъй че не се налага да ти го обяснявам дума по дума.
Джо въздъхна.
— Искаш да кажеш, че ще се компрометираш, ако разиграеш този театър заради мен? Това ли е?
— Може и тъй да се каже. Би ли се изплюл някога в църква? Не, нали? Е, то ще е същото, ако ме заставиш да изопача истината. Съжалявам, Джо. Няма да стане.
Джо усети как кипва.
— Мейси, само се чуй какви ги плещиш! Ама ти съвсем се самозабрави! Голяма многознайка се извъди! Чуваш шушу-мушу в ушите си, вземаш акъла на неколцина лигльовци, които не са в състояние да приемат истината без спиритически залъгалки, и вече се имаш за Дева Мария! Да не си мислиш, че ми е мерак да стряскам невинни хора? Или да подплаша някоя прокълната душа? Далеч си от истината! Набий си го в главата, драга моя! Аз съм от добричките! Опитвам се единствено да сгащя убиец, който може отново да се развихри. Да поправя стореното зло и да наредя парченцата в пъзела! А ти тъй се вживя, сякаш те моля да извикаш духа на Чарли Пийс! — Той се изправи. — Е, опитах с добро. Щом такъв е отговорът ти, ще си понесеш последствията.
Стигна до вратата и понечи да я отвори, когато тя му подвикна:
— Последствия ли? Какво искаш да кажеш?
Той се вторачи в нея безмълвно.
— Голям мизерник си, Джо Сандиландс! Искаш да ме очерниш пред цяла Симла, нали? Само да подшушнеш за ония обвинения в Лондон, и с мен е свършено!
Тя стана и отиде до прозореца, застинала в неприязнена физиономия. След малко се обърна към него.
— Е, хубаво де! Ще изпълня молбата ти. Ела утре в четири следобед за репетиция. Сеансът започва точно в осем.
— Добре тогава — рече Джо и отново се настани в креслото. — Ще ти кажа как точно да направиш постановката.
— Да не си гъкнал! Аз съм професионалистка, по дяволите! Репутацията ми виси на косъм! Щом съм обещала, значи ще бъде перфектно — няма какво да ми даваш акъл.
Джо кимна хрисимо.
— Вярвам ти, Мейси. Ох, забравих да те питам нещо, а май тъкмо с него трябваше да започна — мога ли да видя списъка с гостите ти за утре? За да се уверя, че и моят човек ще присъства.
Мейси отиде до бюрото и извади лист от едно чекмедже.
Джо погледна списъка.
— Искам заедно да прегледаме имената и да ми кажеш по нещичко за всекиго от клиентите си. Нямам предвид клюките, които дочуваш от прозореца, а причините (ако са ги споменали), поради които идват при теб. С кого се опитват да се свържат в отвъдното?
Мейси знаеше списъка наизуст и започна с най-горното име.
— Списъкът се променя всяка седмица. Някои от посетителите са „редовно присъствие“, тъй да се каже, а други идват за разнообразие. Майор Фицджералд. Той е от редовните. Иска да се свърже с благоверната си — двамата били неразделни. Сигурно ще успее, защото тя се е споминала едва преди година.
— Това има ли някакво значение?
— О, да. Шансовете значително намаляват, ако става въпрос за покойник отпреди повече от четири-пет години. Губят интерес — имам предвид духовете. И те си имат работа в своите селения. И хич не им се нрави да ги викат час по час да уреждат проблемите на близките си. Особено разни глупости от рода на „Лельо Енид, какво стори с накитите на баба?“ За тях това е истинска досада.