— Е, вече всички се събрахме… Повечето от вас се познават, но нека да ви представя двама нови гости — мис Тролъп, наскоро загубила домашния си любимец Белоснежко, за когото се надява, че е преминал безпрепятствено в отвъдното и ще я чака, когато дойде и нейният ред…
Мис Тролъп бе дребничка русолява жена с ококорени като на порцеланова кукла очи. Тя се поусмихна притеснено, а останалите й отвърнаха с насърчителни съчувствени физиономии. Всички си имаха домашни любимци, с които се надяваха да се съберат отново на оня свят.
— … и един нов господин (дали произнесе „господин“ с известен сарказъм?) — капитан Джоузеф Сандиландс от Лондон. Той сам ще ви каже защо се присъедини към нашия кръжец.
Тя му се усмихна мило. Това не влизаше в сценария — явно му го връщаше тъпкано!
— Ние с Минерва сме стари приятели — поде той с неподправена искреност. — Съдбата ни срещна преди няколко години в Лондон, където тя вече си беше извоювала авторитет. Винаги съм се възхищавал на забележителната й дарба. Дошъл съм да изследвам пътищата на истината, честността и любовта. Отварям ума и сърцето си за всеки от блаженопочившите в Страната на сенките, който изяви желание да ми прати мъдро или утешително послание.
Всички присъстващи закимаха красноречиво, с изключение на Минерва, която прехапа устни, за да сподави обзелите я чувства. Тя посочи масата и рече:
— Е, нека да заемем местата си. Джо, няма да ми се разсърдиш, надявам се, ако те сложа да седнеш между две прекрасни дами? Мисис Шарп отляво, а мис Тролъп — отдясно. Става ли? Чудесно. Хайде сега всички се хванете за ръце и ги поставете на масата, за да се виждат добре.
Тя изключи електрическите лампи, но остави свещите да горят. Ако не го глождеше мисълта за предстоящия скалъпен от него трик, на Джо май щеше да му хареса. Всичко се оказа съвсем различно от очакванията му. Седнал край ореховата маса и сключил длани с две хубави жени сред благите лица на останалите, той се почувства в приповдигнато настроение, сякаш се канеше да вечеря с приятели, а не да се потопи в мрачната атмосфера на нездраво суеверие, за каквото винаги бе смятал подобни сеанси.
— Ще започнем с обичайната молитва — безстрастно оповести мисис Фриймантъл.
Всички, освен Джо и мис Тролъп знаеха думите, които подеха в хор:
— Господарю на вселената, Дух на любовта, молим те да погледнеш милостиво на събора ни и да опазиш тук присъстващите от злини, отчаяние и неверие.
Възцари се приятна тишина, като сред публика, която чака завесата да се вдигне и да започне любимото й представление. Джо усети, че го е обладала същата съзерцателност, както преди църковна служба. Чуждите длани не го притесняваха, нито възбуждаха, както бе очаквал, а бяха само мост към останалите от групата. Присви очи и ги прикова в пламъка пред себе си. Нямаше представа колко минути бяха стояли така, когато Минерва Фриймантъл се обади.
— Дейвид? Ти ли си, Дейвид? Мисис Тили, синът ви е тук!
Съпрузите Тили я погледнаха с грейнали очи, но запазиха мълчание. Джо усети схващане в ръцете и дланите си и лекичко разкърши рамене, за да подобри кръвообращението си.
Изведнъж от гърлото на Минерва се разнесе плътен глас, който стресна новака Джо. Сякаш говореше млад мъж, пълен с енергия, радост и жизнелюбие.
— Майко! Татко! Намерих ги! И двамата! Бил и Хенри са при мен, в пълна безопасност. Ако щете вярвайте, бяха зациклили в бункера си край Сена! Не са знаели накъде да поемат. Не пожелали да напуснат поста си, макар да знаели, че са се споминали! Благодарят ви за последния колет, който сте им пратили. Бил взел сините чорапи, а Хенри — зелените. Пращат ви цялата си любов и тримата ще ви чакаме, като ви дойде времето.
Гласът замря и Джо беше сигурен, че от далечината долетя нечие бърборене и смях. Мистър и мисис Тили стояха като заковани и макар по бузите им да струяха сълзи, лицата им грееха от щастие.
„Брей, ама нея наистина си я бива! — мислено възкликна Джо. — Кого ли ще подхване сега?“
Отново се смълчаха и Джо повторно остана хипнотизиран от пламъка. Без малко да подскочи от гласа, прогърмял от устата на Минерва Фриймантъл.
— Джо! Джо Сандиландс, да му се не види! Има дами, тъй че ще си меря приказките. Е, стари друже, озовахме се от двете страни на барикадата! Позна ли ме? — попита гласът по войнишки бодро и стегнато.
— Себ? Себастиян? — едва смотолеви Джо. Усети как Алис Шарп стисна ръката му, за да му вдъхне кураж в този съдбоносен момент.