— Себастиян, тъй вярно! С теб имаме неуредени сметки! Помниш ли, че не си довършихме последната партия? Оная бомба профуча и отнесе дъската и моя милост! Тъкмо щях да преместя попа на КВ-3. Щях да те матирам след три хода. Умната, старче! И си пази левия фланг!
Джо не можа да пророни нито дума. В гърлото му заседна буца, а езикът му се схвана. Това го нямаше в сценария. В паметта му изникна лятото на 1915-а и бомбата, която отне най-добрия му приятел и цепна собственото му лице насред шахматната партия, която тъкмо си мислеше, че няма как да спечели. Погледна отчаяно Минерва. Тя прочете мислите му, но поклати глава със съжаление — не бе по силите й да извика повторно Себастиян.
Останалите го гледаха със светнали, тържествуващи погледи. Алис Шарп за последен път стисна ръката му насърчително и после охлаби хватката си. Джо се запита дали й се виждаше странно, че той получи хабер свише още при първия си сеанс, докато тя самата толкова пъти не успяваше да установи контакт с майка си? Припомни си лаконичната заповед на Себ: „Пази си левия фланг!“ Хвърли поглед вляво и срещна усмихнатите сини очи на Алис.
— Нямай грижа, Себ — тихо промълви на себе си, сякаш редеше молитва. — Указанията приети!
В този миг свещите потрепнаха от хладен повей, нахлул в стаята. Цепеницата в огъня изпука и помръкна. Стенният часовник зад гърба на мисис Фриймантъл престана да тиктака. Някъде в коридора измяучи котка и мигом замлъкна. Мисис Фриймантъл започна трескаво да се моли. Джо схвана отделни думи: „… запази ни от зли сили… не давай на злото да наближи…“
Сред групата се прокрадна напрежение. Започнаха да потриват обувки в пода и да покашлят притеснено, но останаха с твърдо сключени ръце. Всички бяха наострили уши, за да доловят и най-лекия шум. И го чуха! Чук-чук. Чук-чук. Потропване на бастун откъм коридора. Спря за малко, после се чу отново. Сякаш налучкваше пътя. След потропването отекнаха леки стъпки, които все повече приближаваха, докато накрая спряха до малката врата зад гърба на Минерва.
— Приятели, това е нещо необичайно — поде тя със собствения си глас, който потрепваше от сподавен страх. — Не се плашете. Останете непоколебими. На гости ни е дошъл много силен дух. Толкова мощен, че е в състояние да се материализира пред очите ни. Иска да ни се покаже. Даже настоява! Но бъдете нащрек! Той черпи сили от отрицателни емоции — неприязън, омраза и отмъстителност!
Мис Тролъп изскимтя едва чуто и се вкопчи в ръката на Джо.
— Този дух търси някой, който се намира съвсем наблизо. Някого от нас.
Вратата проскърца и се отвори.
— Някой с инициали… — Тя се намръщи, за да дочуе посланието. — С инициали… И. Н. Познавате ли някого с такива имена?
Ръката на Алис бе станала леденостудена и тя неволно се бе наклонила към Джо.
Никой не отвърна.
— Значи тук няма човек с такива инициали? — въздъхна в осезаемо облекчение Минерва. — Е, призрако, май си се объркал. Остави ни на мира! Жената, която дириш, не се намира тук.
— Лъжеш! Тук е! — избухна гласът откъм вратата, където смътно се очерта страховит силует.
Видението, цялото черно, приличаше на човешко същество единствено по бледото лице и бледите ръце. Всяваше такъв ужас, че мис Тролъп изгъргори, пусна ръката на Джо и се свлече под масата. Смъртно бялата физиономия носеше белезникавия оттенък на скорошен труп. Присъстващите, замръзнали в изумление, гледаха струйката кръв, която се стичаше от лицето му и капеше на пода пред него. Призракът клатеше глава насам-натам, сякаш оглеждаше седящите край масата. Търсеше някого. Внезапно вдигна белия си бастун.
— Ето я! Изабел, ти си тук! Изабел Нютън! Ти можеше да ме спасиш! Защо ме остави да загина?
Алис Шарп-Кониърс изквича ужасено, скочи на крака, стрелна се към вратата и се втурна надолу по стълбите. Без да го е грижа за недоумението на околните, Джо се спусна подире й. Зърна ужасената й физиономия, извърната да види кой я гони. Алис загуби равновесие и се търколи по стълбите с писък.
Глава шестнадесета
Като се изправи криво-ляво, тя се запрепъва напред и излетя на улицата с ужасен вик. Спусна се да бяга сред вечерната тълпа, като ловко се провираше между разхождащите се двойки, без да поглежда назад. Джо с изненада установи, че тя държеше курс на юг — подмина „Ридж“, християнската църква и продължи по посока към гористите хълмове, където се намираше резиденцията на сър Джордж. В последния момент обаче свърна встрани и обутите й в сандали крака все тъй скоростно я понесоха към тъмна задна уличка между две редици къщи. Джо я последва и видя как изчезна в някаква сводеста порта.