— Отначало ли? — горчиво въздъхна Изабел. — Началото се губи далеч във времето и пространството.
— Няма страшно — успокои я Джо. — Имаме цяла нощ.
— Хубаво, щом си рекъл. Да кажем, че историята започва в една бедна енория в Съри. Баща ми беше коравосърдечен и амбициозен човек, а майка ми се спомина, когато бях на единайсет. Може да се прехвърлим направо в периода на църковното училище. Или пък в Южна Франция, когато бях на седемнайсет. При всички случаи става въпрос за една и съща личност. Пътуването се оказа дълго и завършва тук — макар че „завършек“ е твърде силна дума — в тази частна градина в Симла.
— Мили боже! — ахна Джо и се огледа изумен. — Градина ли? При това частна? На кого е? Ама къде изобщо се намираме?
— В стария квартал на Симла е пълно с всякакви градини, малки и големи. Къщата на тази отдавна я няма, но градината си стои. Била е на семейството на Реджа Кхан. Те са заможна фамилия — по-скоро клан. Притежават обширни имоти на север, към границата с Непал, но навремето са имали и градска къща в Симла. Все още поддържат градината, като знак на преклонение пред местните божества. Идвам тук от време на време. Тихо и спокойно е. Няма жива душа. Ако искам да се срещна с някого насаме, винаги избирам това място. Както и сега.
Тя пое предложената й плоска бутилка и отпи. Закашля се и пръсна слюнки, после пак отпи.
— Е, какво да кажа за началото? Родителите ми бяха бедни, но честни хора… Ако трябва да бъда откровена, всъщност не бяха съвсем сиромаси. И баща ми не беше кой знае каква стока, ама добре си постла в живота!
Джо мислеше трескаво.
— Нютън ли каза? — и в паметта му изникна образът на строг и влиятелен епископ от Англиканската църква. — Да не би да е…? Да не би да е случайно „Нютън чистката“? Той ли е баща ти?
— Същият — отвърна тя. — Епископ Нютън. Бич за грешниците. Последния път, когато го видях, беше скромен пастор. Ясно ти е, че с такъв човек трудно се живее. Но да караме подред. Детството ми беше безрадостно, а след кончината на майка ми нещата още повече се влошиха. Копнеех да се махна от дома си! И извадих късмет. Баща ми имаше една стара приятелка, страшно богата и заклета богомолка — демодирана бабка, която даваше щедри дарения за църковната кауза. Все дрънкаше, че разруши ли се църквата, се рушал и моралът! Прекарваше зимата в Южна Франция с компаньонката си, предана безлична женица, на име Милдред — те май всички компаньонки тъй се казват. И ето че въпросната Милдред бе повалена от шарка! Гръм и мълнии! Ужас и безумие! Нямаше кой да придружи мисис Хайд-Джеликоу в зимното й пътуване до Ница. След много умуване и препирни (че даже и молитви, ако щете вярвайте!) бе решено аз да попълня липсата и да замина за Франция. И тъй след солидна тирада за благоприлично поведение бях отпратена, за радост на баща ми, да разнасям ръкоделието на мисис Хайд-Джеликоу.
— И ти се примири с това? — подхвърли Джо.
— Ами как не! През повечето време висях в една таванска стаичка в огромния хотел в Ница, три етажа над апартамента на мисис Хайд-Джеликоу, с изглед към морето. Тъй като по онова време нямаше още телефони, нейната и моята стая бяха свързани с дълга тръба, през която можеше да ми кресне, ако посред нощ й скимне да глътне малко водица! В ушите ми пропищяваше свирка и аз се втурвах три етажа надолу, загърната в ученическия си халат, да изпълня прищевките на господарката. Не ми беше лесно, но все пак бе за предпочитане пред живуркането в онова забутано Сейнт Саймъндър-Уичкрофт в Съри!
— Да, представям си — замислено рече Джо. — Картинката ми е съвсем ясна. Сигурно ти е допаднала слънчевата зима на юг?
— Така си беше — призна Изабел. — И бездруго нямах голям избор, пък и в цялата работа имаше едно огромно предимство — бабката беше червива от пари, та всякакви там племенници и племеннички, братовчеди, сестри, девери — цялата рода се стичаше през зимата и пролетта да й носи чадърчето, да й навива преждата, да я извежда на разходка по Променад де Англе. И всичко това с една-едничка цел.
— Да се докопат до наследството?
— Точно така! И сред цялата сурия от бедни роднини имаше един, който коренно се различаваше от другите. Май беше внук на някоя от сестрите й. Беше много свестен. За пръв път срещах човек като него. Офицер от флота. Падаше си бохем. Внуши ми, че забавлението не е непременно грях. Не е за вярване, че подобна мисъл никога не ми бе идвала наум. Беше разпределен в Малта. Тя е на един хвърлей място от Ница, затова там бяха разположили бойни кораби. Това му даваше известно предимство пред останалата рода. А също и в моите очи.