— Ами! — възрази Джо. — Ако изобщо виждаш изражението ми в тая тъма, то със сигурност е възхищение. Моля те, карай нататък.
— Е, както вече казах, установихме се в Монако. Ама Шас имаше един недостатък. Всъщност какви ги приказвам? Имаше много трески за дялане, ама най-ужасна бе пристрастието му към рулетката. Място не можех да си намеря, като гледах как с широка ръка пръскаше хиляди, даже милиони франкове. Тия франкове, дето можех да си ги гушна в моите меки, уханни ръчички! Виждал ли си някога заклет комарджия?
— Да, виждал съм — отвърна Джо. — Във Франция бях разквартируван с един такъв тип. Много особена порода са.
— И Шас беше от същата порода. Той бе от старата генерация и в много отношения се придържаше към традициите. А какво правят хората по върховете, когато закъсат с финансите? Свалят картина от стената и я продават. Фрагонар, Ланкре, даже и Шарден. Само че в жилището в Монако нямаше кой знае какви ценности. И какво прави нашият човек…?
Джо подозираше отговора, но се направи на разсеян. Тя продължи, но вече не с предишния лековат тон.
— Шас не беше от сантименталните. Подходи много делово към въпроса и реши да продаде това, от което щеше да спечели най-много пари. Продаде мен. Често се питах на каква цена ме бе спазарил? Купувачът се оказа един белгиец, на име Аристид Мезие, производител на оръжия. Не си знаеше парите, които надали са били от чисти сделки. Възнамеряваше да ме прати в Париж, където притежавал къща на площад „Вандом“. Купил я наскоро и имала нужда от женска ръка. Мили боже! Ако беше станало тъй, сега щях да бъда баронеса Мезие!
— На колко години беше тогава, Изабел? — тихо попита Джо.
— Ами беше 1915-а, значи съм била на осемнайсет или деветнайсет години.
— Но тъй и не успя да стигнеш до площад „Вандом“?
— Не, не успях. Съдбата бе отредила друго. В онези дни всичко беше въпрос на късмет. Може би и сега е така.
Тя потрепери и погледна Джо замислено, сетне се сгуши по-близо и прокара ръка под сакото му, за да потърси топлината и близостта му. Той знаеше, че бе облечена само с тънка копринена рокля и навярно й бе захладняло след разгорещената гонитба. Приятно му бе да усети допира й, даже за миг главата му се замая. Съблече сакото си и го метна връз раменете й, като отново я обгърна с ръце, а нейните благоразумно отстрани от себе си. Не бе забравил, че тази дама беше изпечен стрелец и все още държеше револвер в лявата си длан.
— Изведнъж мъжете изчезнаха от Лазурния бряг. Веселбата свърши. Животът замря. Реших да действам на своя глава. Продадох малкото си бижута и заедно с камериерката си се отправих към Париж. Нахлузих си венчална халка и започнах да се правя на вдовица. Бях решила аз да командвам парада, а не да ме разиграват, както им скимне. Установих се в елегантен апартамент на Авеню дьо л’Опера и сама избирах мъжете, които да забавлявам. Имаше постоянен приток от офицери в отпуска. Вече говорех френски като родена французойка, при това с аристократичен акцент. Определено се превърнах в poule de luxe, капитане — луксозна държанка!
— А как се озова в Синия влак обратно към Южна Франция година след края на войната?
— Това е близко до ума. Всичките ми любовници или бяха загинали, или се завърнаха по домовете си, за да започнат нов живот. Светът се промени необратимо. Озовах се в силно конкурентна среда от истински вдовици, които даваха мило и драго за малко любов и закрила. Отново изпаднах в немилост. Имах единствено хубавите си дрехи. Дори прислужница не можех да си позволя. Получих писмо от един стар приятел, който се възстановяваше от раните си от войната на юг, в Ница. Покани ме да му гостувам. Дори ми изпрати билет за първа класа.