Тя потръпна, обърна се към него и го погледна притеснено, решена да му набие в главата колко много бе загазил.
— Още един човек в Симла знае. От самото начало! И ще се опитат да те убият по същите причини, заради които затриха Лайънъл Кониърс и Фьодор Корсовски.
Глава седемнадесета
Хладен ветрец разлюля жасмина над главите им. Алис измъкна едното си рамо от сакото и го разпростря върху гърба на Джо, тъй че и двамата да се сгреят от телесната си топлина. Обгърна с ръка кръста му и пъхна палец в колана му. Той се почувства неловко от близостта й. Усети как мекото й тяло се притиска към него, а топлият й дъх бръсна лицето му, когато тя трескаво зашептя в ухото му:
— Казвам ти всичко това, защото имам нужда от помощ, а доколкото схващам, ти също. Може да се споразумеем. Чакай да ти кажа… Бях изкарала една година, когато дойдохме в Симла, за да се спасим от горещото лято. ИКТК вече бе започнала да се преобразява. Всички го знаеха. Тогава получих писмо. Много странно писмо! В него се казваше: „Скъпа Изабел.“ И толкоз! Само тези две думи! Някой просто искаше да знам, че е наясно с истинската ми самоличност.
— Сигурно ти е настръхнала косата!
— Направо се ужасих! Как само го бяха измислили! Цели две седмици тънех в догадки. Тогава пристигна и второ писмо. Запомнила съм го наизуст: „Скъпа Изабел, играеш си с огъня. Имаш нужда от защита, която мога да ти осигуря. Само че няма да е безплатно. Ще ти струва четири хиляди рупии годишно. Ще те уведомя как да ги изплатиш.“ И това бе всичко.
— Четири хиляди годишно! — възкликна Джо изумен. — Та това е почти колкото годишния доход на индийските чиновници от висшия ешелон!
— Да, солена сумичка, но много хитро измислена. Нямаше да ми е трудно да я заделя от бизнеса и да я покрия в счетоводните книги. Ако бяха поискали повече, щяха много да ми усложнят живота. Само че изнудвачът добре си бе направил сметката — явно имаше за цел да опази жива и здрава кокошката със златните яйца, за да си плаща редовно лептата, която бе в съвсем разумни граници.
— И как ставаше плащането? Сигурно е можело да се проследи?
— Не. Всичко бе гениално скроено. Простичко, за да не буди подозрения. Донесоха ми съобщение в офиса. В бележката се казваше да отида при бижутера, Робъртсън. Познаваш ли…?
— Да — кимна Джо. — Бях в магазина и се запознах със собственика му. Значи и той е замесен? Хранех известни подозрения.
— Сам ще решиш това, след като ти разкрия цялата постановка. Той служи за параван. Беше ми наредено да занеса пари в брой или банков чек на стойност четири хиляди рупии, но да купя бижута само за половината от сумата. Това е. И така два пъти годишно — през април и октомври. По това време отивам в магазина му и извършвам сделката. Ако се случи да има и други клиенти, особено мои познати, те виждат само как Робъртсън ми предлага като истински спец подходящ накит, за който му заплащам с чек. Всичко е ясно и почтено, както виждаш. Понякога купувам бирмански рубин или уникален опал, или голям звезден сапфир. Това е всичко. И хабер си нямам какво прави Робъртсън с другата половина.
— Дали е възможно той да те изнудва?
— Едва ли. Според мен в цялата работа той е само канал за свръзка. Съмнявам се, че знае за какво всъщност става въпрос.
— А какво правиш с бижутата? Със своя дял от пая?
Тя се усмихна дяволито.
— Ами при мен са! Скрила съм всичките накити до един на сигурно място. Тези три години бяха истинско изпитание — непрекъснато треперех, да не би да ме разкрият. Затова работех тъй здраво, за да не мисля за надвисналата угроза. Донякъде това ми бе стимул да стегна компанията за максимално късо време. Нали краят можеше да настъпи всеки момент?
— Разбирам — рече Джо, като се опита да не издава възхищението си с тона си. — Малко запасяване за черни дни, а?
— Голямо запасяване. Все по-голямо с всяка изминала година. Скъпоценните камъни са лесни за пренасяне, пък и винаги мога да ги продам, без да ми задават излишни въпроси. Те са нещо като конвертируема валута по тукашните места. Много по-надеждни и приемливи от книжните пари. Но един ден получих известие от Лайънъл Кониърс. Тъй нареченият ми „брат“. Знаех доста неща за него от дневника на Алис — че бил седем години по-голям от нея, че не го харесвала, даже донякъде се страхувала от него. Изглежда, двамцата едва са се познавали — не се бяха виждали цяла вечност. Как ли не премислях ситуацията! Дали да рискувам с тоя Лайънъл? Дали ще съумея да го заблудя? Да си поиграем на „спомняш ли си еди-какво си?“ В крайна сметка реших да се подготвя изтънко за светкавично бягство (солидно подплатено финансово), но да следвам развоя на събитията до последния момент, като си рекох, че не се знае какво може да се случи. И се оказах права. В Индия всичко става на прима виста. Горкичкият Лайънъл! Заведоха ме да идентифицирам трупа. Как само го бяха подредили! Прострелян бе в главата. А на мен толкова ми бе олекнало, че с готовност го целунах като една добра сестричка. — Тя се умълча за малко, сякаш да предизвика хапливия коментар на Джо, после продължи: — Околните останаха крайно трогнати от тази ми проява. Някои дори се просълзиха! При това положение чудно ли е, че за пореден път се помислих за неуязвима? Съдбата отново се бе намесила на моя страна! Но все пак бях объркана. Този път съдбата имаше човешки почерк… Нямах представа как бе станало и кой стоеше зад това… макар че започнах да храня известни подозрения. После, ден след погребението на Лайънъл, в офиса ми пристигна писмо. „Скъпа Изабел, опасността е отстранена. Полага ни се обезщетение от три хиляди рупии.“