— Еднократно плащане?
Тя кимна.
— И това беше доста голяма сума, но все пак по силите ми.
— А в случая с Корсовски? Поискаха ли изнудвачите допълнителни пари?
— Не. Все още не. Разбрах за предстоящия му ангажимент миналия ноември и много се паникьосах, което е близко до ума. Той щеше да ме познае в мига, в който ме съзре, но аз си знаех, че Фьодор няма да ме издаде, стига да бе предупреден. Пък и дори без предупреждение. Щеше да е достатъчно да му смигна зад гърба на другите и той щеше да разбере. Обожаваше триковете и щеше истински да се наслади на ситуацията. Наистина го обичах, Джо. Някога… — думите й замряха при връхлетелия я спомен, ала тя се отърси и продължи с рязък тон: — Проклетите ми пазачи! Надзирават ме като дойна крава! Чувствам се притисната до стената, Джо! Следят ме неотклонно! Ама кой?
— Очевидно става въпрос за някой, който е познавал по-добре Изабел Нютън, отколкото Алис Кониърс — отвърна Джо. — Само си помисли: ако човекът е познавал Алис, е бил наясно, че брат й е щял мигом да те разпознае, но как се е досетил за познанството ти с Корсовски, освен ако не е бил запознат с недалечното минало на Изабел? Може би стар познат от Франция. Да не би да е някой от бившите ти любовници? Мяркала ли си някого в Симла?
— Те не са кой знае колко. Не, никой не е идвал тук. Всеки ден проверявам списъка с пристигащи. Знаеш, че всеки пришълец в Симла е длъжен да остави данните си… лесно е да се сдобиеш с тях, то е почти като телефонен указател.
— А някогашен съученик от училищната скамейка?
— Не съм виждала никого. Пък и не забравяй, че когато заминах за Франция, бях на шестнайсет години. Много съм се променила оттогава.
— Значи е някой, който те е познавал около времето на катастрофата, преди да се въплътиш в сегашното си амплоа? И този някой се преструва също тъй успешно като теб.
— Имаш предвид Мари-Жан? И аз много мислих за това. Безброй пъти си повтарях разговорите ни през първите дни на запознанството ни — сигурна съм, че не съм се изтървала с нито една дума. Говорех само на английски, знаех коя съм… представих се много убедително. Когато ме оставяха сама, за да спя, изваждах моя… тоест, дневника на Алис и усвоявах живота й от предходните пет години. — Изабел завъртя очи. — Боже! То нямаше почти нищо за учене! Моето житие би заело десетина тома! А пък и кожената папка…
— Онази със служебната документация?
— Аха. Тя беше далеч по-интересна. Още тогава схванах каква е картинката и че в компанията предстои чистка. Някои от господата на изпълнителни постове подлежаха на ранно пенсиониране, което щеше да се осъществи още преди да съм отпътувала от Марсилия!
— Значи не храниш никакви съмнения по адрес на Мари-Жан?
— Не. Лесно бих могла да оправдая някоя грешка или бяло петно в паметта си с катастрофата. Само че не се наложи.
— Тя обаче е забелязала нещичко.
Изабел го погледна стреснато.
— Зеленото копринено бельо. Останала е крайно изненадана от факта, че толкова зле облечена английска девойка се е нагласила с тъй шикозен долен кат дрехи. Отдала го е на момичешко бунтарство. Набързо направена покупка в Париж, с която си погодила номер на надзирателката си. Добави, че с това веднага си й станала симпатична.
Изабел се усмихна и кимна.
— Да, това е напълно в стила на Мари-Жан. Тя е широко скроена душа и много ме обича.