Спряха пред магазина на Робъртсън, който в този момент излезе да изпроводи някакъв много специален клиент от Бенгал.
— Ще ни отделиш ли няколко минути, Робъртсън? — попита Чарли. — Май се познавате с приятеля ми Джо Сандиландс? Истината е, че се нуждаем от помощта ти. Може ли да влезем?
— Разбира се — отвърна Робъртсън раболепно с нещо средно между поклон и темане. Джо си спомни слуховете, че бил син на шотландец и персийка. Външният вид и акцентът му сякаш потвърждаваха това. Хм, ама че работа! Уж личеше, че английският не му беше роден език, а същевременно го говореше изискано като местните големци.
Бижутерът погледна безизразно Чарли Картър и спря поглед на Джо.
— Моля, заповядайте — повторно ги покани той. — Влизайте направо. — После даде нареждания на асистента си и подвикна нещо към някого във вътрешните помещения, откъдето долетя почтителен отговор.
Джо правилно бе схванал от предишната си визита, че тук се въртеше търговия на две нива. На пръв поглед магазинът предлагаше богат избор от бижута, ала на заден план се виждаше богат асортимент от най-разнообразни стоки, неподлежащи на класификация. Имаше вещи от Тибет, Китай, Индия, Европа. Не липсваха икони и кръстчета, повей от разпадането на Руската империя, както и няколко класически предмета от античността. Джо си спомни, че пътят на Александър Велики е минавал през това място. Помъчи се да сподави обзелото го крайно непрофесионално възхищение. Посегна към някаква гравирана статуетка от слонова кост, която представляваше жена с големи очи и пищна гръд, хванала в ръка сплетени на възел златни змии.
— Правилно забелязахте — неочаквано заяви Робъртсън. — Според мен е от Крит. От Минойската епоха. Богинята държи змия. Въпросът е как се е озовала тук? Не знам нищо за произхода й. По всяка вероятност са я задигнали от разкопките. Не е много скъпа. Интересува ли ви?
— Да, много — отвърна Джо. — Само че някой друг път.
— Естествено. Доколкото разбрах, дошли сте при мен по работа.
Домакинът ги отведе в една задушна стаичка и включи немощен електрически вентилатор. Отмести няколко възглавнички от столовете и гостоприемно ги покани да седнат.
— И тъй, с какво мога да помогна на полицията?
— Става дума за нещо поверително, Робъртсън — благо поде Чарли, макар и с официален тон.
Робъртсън кимна и зачака.
— Отнася се за Алис Кониърс-Шарп.
— Тъй ли? — и той стрелна поглед към Джо.
— Тревожим се за нея — заговорнически продължи Чарли. — Донякъде не ни влиза в работата, но все пак тя е изтъкната гражданка — и твоя добра клиентка. Много хора в Симла зависят от нея. Подочухме, че тази достойна за възхищение дама е жертва на измама. Минавала ли ти е подобна мисъл през ума?
Според Джо Робъртсън само си придаде вид на замислен.
— Да — отвърна той без колебание. — Но не върви да се ровя или да давам акъл за постъпките на мисис Шарп. Всички знаят колко доблестно се справя с бизнеса, какви успехи жъне благодарение на острия си нюх и кадърните си съветници. Кой съм аз, че да умувам върху естеството на сделките й? Щом са в границите на закона, капитане, мой дълг е да я обслужа подобаващо.
— Знайно е — намеси се Джо, — че мисис Шарп купува доста бижута. Правим това разследване, за което между другото тя лично ни упълномощи, с цел да разберем подробности специално за покупките й през април и октомври. Кажете ни, моля, как се осъществява сделката от ваша гледна точка?
След кратък размисъл Робъртсън се надигна и свали някаква папка от висока лавица. Извади един лист и го подаде на Картър. Двамата с Джо нетърпеливо се надвесиха над писанието, а бижутерът добави:
— Получих това през октомври 1920 година.
На обикновен бял лист за писма с прилежни печатни букви бе написано кратко съобщение на английски:
„Мисис Шарп ще ви донася чек за четири хиляди рупии два пъти годишно през април и октомври. Когато дойде, ще й продадете бижута на стойност две хиляди рупии. За останалата сума изберете други бижута и ги поставете в синя кутия под тезгяха. Подбирайте лесно конвертируеми и ненатрапчиви накити. Предайте синята кутия на куриера, който ще я поиска.“