Джо се радваше на компанията на малките бърборковци в купето, дори нямаше нищо против словесните схватки с майчиците им, ала предстоящото съприкосновение с лелеяната Симла бе твърде драгоценно, за да го споделя с други хора. Джо копнееше да се наслади на красотата в спокойна обстановка и когато множеството се набута в теснолинейката, той се озова сам-самичък на перона. Всъщност не съвсем. Някакъв висок, едър и представителен господин също като него гледаше в прехласнато забвение околния пейзаж.
По всичко личеше, че не се бе разбързал. Явно не възнамеряваше да се качи на теснолинейката. И той като Джо се наслаждаваше на вълшебния миг. Джо се опита да го класифицира според йерархията на Индия. Лененият костюм очевидно бе луксозна изработка. Не беше английско производство, нито пък индийско. Дали беше френски? Едва ли. Американски, реши Джо. А самият мъж имаше вид на англичанин, но само на пръв поглед — никой лондонски бръснар нямаше да си рискува реномето с дългата подстрижка на посребрената му коса. Наперен господин. Много му отиваше да гледа тъй унесено красотата наоколо. Непознатият улови погледа на Джо и се усмихна.
Джо реши да го подложи на тест.
— „Земя прекрасна — най-прелестна е Индия, а земята на петте реки на себе си равна няма“ — изрецитира той.
— „Виж, Хаджи, там тъдява дали е град, на име Симла? Аллах всемогъщи, каква красота!“ — довърши на свой ред мъжът и двамата се спогледаха въодушевено. — Значи вие също сте почитател на „Ким“6, тъй ли? Но как се досетихте, че и аз…
— Не съм се сетил — отвърна Джо. — Просто забелязах екземпляра от книгата, който стърчи от джоба ви.
Непознатият извади малкото кожено томче, което от само себе си се отвори на оръфана от четене страница.
— Има ли нужда да споменавам, че това е сцената с пристигането на Ким в Симла?
— И аз съм отбелязал същото място — каза Джо и извади от чантата си подобна книжка, за да илюстрира думите си. Зачуди се дали събеседникът му забеляза окаяното състояние на неговото копие. Страниците бяха избелели и омърляни с фламандска пръст, накапани от свещ и обгорени от цигари. На места дори се виждаха петна от собствената му кръв. Цели четири години туй книжле с отракания, горд и находчив главен образ Ким бе негов неизменен спътник в ада на френските окопи. Никога не му омръзна да я препрочита. Духът на безстрашния Ким му бе вдъхвал кураж и даже живец в мигове на отчаяние. Уханията, звуците и гледките на непознатата гореща страна, която дори не бе мечтал, че някога ще посети, го отвеждаха далеч от околната пустош и лепкавата кал на бойните полета.
Огледа изпитателно мъжа. Стори му се познат. Глождеше го смътното усещане, че го бе срещал, но със сигурност не са били представени един на друг. Чуждоземският му акцент, макар и едва доловим, потвърди догадката на Джо, че не бе англичанин. Нито пък французин или италианец. Дали пък не беше германец? Надали. В масивната му наперена осанка имаше нещо театрално. Човекът се изсмя гръмко при вида на опърпаното книжле и смехът му отприщи забравен спомен. Ах, вярно, мислено възкликна Джо. Представлението на „Фауст“ в Ковънт Гардън, с което Кралската опера повторно отвори врати след края на войната. Ролята на Мефистофел се изпълняваше от някакъв руски баритон. Той яростно се зарови в паметта си.
— Ако не греша, имам честта да разговарям с Фьодор Корсовски — рече той. — Казвам се Сандиландс. Джоузеф Сандиландс. Детектив от Лондон.
Думите му бяха посрещнати с нов изблик на смях.
— Детектив! Изобщо не съм изненадан! Сигурно ще ми кажете какво съм закусил и къде са ушити дрехите ми?
— Елементарно, сър — отвърна Джо. — Пътувахте във влака от Умбала, значи сте яли чапати7, къри със зеленчуци и чаша чай. А що се касае за дрехите ви, смятам, че са американско производство, макар че не съм много наясно с модата. Но се обзалагам, че знам какви мисли се въртят в главата ви… Чудите се как да стигнете до Симла — дали да се качите на теснолинейката, която върви по заобиколния маршрут със сто и седем тунела, или пък да изберете по-краткия, но стръмен коларски път, понесен в друсаща тонга8, влачена от някоя изтормозена кранта, която кой знае кога ще ви довлече догоре.
— Имате пълно право, мистър Сандиландс. — Той посочи към редицата оклюмали коне, които се редуваха да транспортират пътници до хълма. — Инструктираха ме да наема тонга, ала се опасявам, че съм доста тежичък. И все пак мисля, че цялата романтика от първичното общение с природата на Симла ще се изпари сред сюрията летовници във влака. — Кимна към многолюдната тълпа наоколо. — А вие какво ще ме посъветвате?