Отново се вгледаха във въпросния накит. Беше около четири инча широк и пет инча дълъг. В центъра му блестеше камък, който можеше и да е рубин, ако не бе толкова масивен, рече си Джо. Околовръст се кипреше златна кордела, гравирана с ярки емайлирани рози в типичния за Тюдорите стил, ведно с букетчета от блестящи камъни, които според Джо сто на сто бяха диаманти.
— Този стил пак излезе на мода в Европа преди няколко години, поради което пазарът се наводни с евтини имитации с оливин на мястото на централния рубин. В бранша им казват „холбайнки“. — Той се умълча, загледан с явно възхищение в брошката. — Само че тази изобщо не попада в графата на имитациите. Абсолютен оригинал от шестнайсети век. Всеки бижутер би ви казал същото. Това е рубинът на херцог Кларънс.
— Ако е истински рубин, няма ли да е малко скъпичка? — подметна Картър.
— Да. Доста скъпичка. Но ще я пожертвам за благото на мисис Шарп — отвърна той с хитровата усмивчица. — Пък и го взех на сметка. Беше собственост на един принц, който го купил от Лондон за старшата си съпруга. Ама тя изобщо не му била благодарна. Направо възневидяла накита. Дойде при мен и ми нареди да го разменя за комплект златно колие и обици по неин вкус. На драго сърце изпълних желанието й. Дали купувам, продавам или заменям, мойта комисиона не се губи, нали знаете? Но естествено, ако реша да го продам или се появи в публичното пространство — например на гръдта на вицекралицата — ще възникнат въпросителни.
— Ясно — рече Картър. — В такъв случай точно от тази брошка имаме нужда. Трябва всячески да притиснем изнудвача на мисис Шарп, Робъртсън. Наясно си с положението, нали? Много сме ти благодарни за съдействието. И виж какво, можеш да ни помогнеш и по друг начин. То е всъщност дреболия. Тъй като се налага да бъдем дискретни, би ли дал знак на хората ми, щом се появи куриерът за кутийката?
Робъртсън се усмихна благодушно. Много добре си даваше сметка за деликатното естество на полицейската операция, помисли си Джо.
— Разбира се, капитане. Лесна работа. Витрината обикновено е осветена. Когато поискат кутийката, ще изключа осветлението — копчето е тук, под тезгяха.
— Добре го измисли — каза Картър.
След взаимно любезно сбогуване двамата излязоха от магазина и се озоваха на улицата. Джо премигна на яркото слънце и хвърли поглед в двете посоки на Главната, за да идентифицира съгледвачите на Картър. Видя обичайната тълпа от европейци, тръгнали на пазар, индийски слуги и улични бродяги. Наблизо минаха две гувернантки, които шумно се препираха. Насреща се бе разположил индуски свещеник със скръстени нозе, хрисимо положил купичка за подаяния. Докато се помайваше на ръба на тротоара, Картър отпрати две рикши, спуснали се вкупом към него, и неволно цопна в локва от снощния дъжд.
— Мамка му! — изруга той и гнусливо огледа пръските по лъскавите си ботуши.
— Имаш късмет — рече Джо и посочи към отсрещната страна на улицата. — Виж там!
Прекосиха улицата и спряха пред ваксаджийчетата. Картър поздрави сюрията индийчета, които очевидно дружно лъскаха обувки. Настани се на седалката и протегна крака си.
— Големи умници са тия дечурлига — отбеляза той. — Имат си подвижен бизнес, виждаш ли? За нула време го пренасят в близост до някоя голяма локва. Понякога си мисля, че собственоръчно правят локвите!
След пет минути малките бъбривци бяха готови с ботушите на Картър. Картър даде шепа ани22 на най-голямото момче и му каза нещо на местния диалект. После продължиха напред, като се отбиха в два-три магазина на път за полицейското управление.
— Не забелязах твоите хора — рече Джо, щом двамата отново се разположиха в кабинета на Картър.
— Ами, как да не ги видя! — подкачи го Картър. — Бяха шестима. Най-големият ти стигаше до колана. Нали даде на всички по една цигара?
— Ония ваксаджийчета! — засмя се Джо. — Каква е тая работа? И тука ли си имате Бейкър Стрийт?
— Че как не! Всъщност това е домочадието на главния градинар на сър Джордж. Тъкмо той им даде това препитание, и те се справят много добре — припечелват добре от лъскането на обуща, пък и са на разположение на полицията. Само да знаеш какви неща чуват! Дори най-внимателните люде май смятат индийските ваксаджийчета за глухи или малоумни. Далеч са от истината! Те са умници и половина! Пък и могат да си сложат инструментите къде ли не — никой не им обръща внимание. Много хубава работа вършат.
— А сега знаят ли какво да сторят?