Той се поклони.
— Не сме се запознали официално — отвърна той, — но сме се срещали. Веднъж, преди доста време. Няма как да ме помните, но аз не съм ви забравил.
— Много интересно! — рече Флора и махна с ръка. — Няма ли да влезете? Ако идвате по делови въпрос, най-добре е да говорим насаме в стаята ми. — Обърна се към Клаудио, който тъкмо се появи: — Донеси чай за господата.
— А сега — поде тя, след като всички се настаниха, без да изпуска Симпсън от поглед, — кажете ми къде и кога се е състояла мистериозната ни среща? Някога в младостта ни?
— Кога ли? — повтори Симпсън. — Сякаш оттогава измина цяла вечност, но всъщност се видяхме преди три години. Къде? На Лионската гара в Париж. Бях във влака, който катастрофира край Бьон — и той посочи тъмните си очила, — и оцелях като по чудо, като двамина други щастливци сред многото други.
— Флора — намеси се Чарли, — искам да ти задам няколко въпроса за онзи ден.
Едгар Трууп, настръхнал и заплашителен, го пресече.
— С какво право? — запита той възмутено. — То е било много отдавна, при това на друг континент. Какъв смисъл има да я питате за това?
— Не се излагай, Едгар! — сряза го Флора. — С Едгар се знаем отдавна — обясни тя. — Той все се застъпва за мен. Като куче пазач. Но в настоящата компания нямам нужда от закрила. Полицията надали има официална заповед за разпит — заяви тя, като леко наблегна на думата „официална“. После се усмихна и добави: — Макар че много биха намазали от един непринуден приятелски разговор. Очевидно се нуждаят от информация за железопътната злополука. И както отбеляза, Едгар, това се случи доста отдавна и далеч от тук, тъй че някой едва ли си спомня за случката. Изненадана съм, че изобщо знаеш за нея, Чарли. Но аз мога лесно да отговоря на въпросите ти — просто нищо не знам! Поради простата и логична причина, че не съм била във влака. Канех се да пътувам, но по божията милост не се качих. Подробностите за катастрофата научих от пресата, както и ти, предполагам. Какво да ти кажа?
— Пътувала си… — поде Чарли.
— Не! Казах ти, че не съм пътувала.
— Добре де, ще го кажа другояче — поправи се Чарли. — По време на злополуката си работела за Изабел дьо Ньовил, прав ли съм? И си се канела да пътуваш с нея?
— Имаш право. Така се казваше господарката ми. Зарязах я на перона. Дължеше ми пари, които тъй и не ми плати. Отнесе се обидно към мен. Не съм го забравила. Нито пък съм й простила — добави едва чуто.
— Любопитно ми е — рече Джо — дали сте виждали мадам дьо Ньовил след раздялата си на Лионската гара?
— Дявол да го вземе, какви ги дрънкате? — кресна Едгар Трууп. — Нали оная нещастница се е споминала в катастрофата!
— Едгар! Едгар, може да ме оставиш насаме с господата. Става въпрос за стара история, по която няма какво да кажеш. Намирам се в сигурни ръце — в компанията на Чарли и другарите му се чувствам в пълна безопасност. Можеш да идеш в града, и бездруго закъсняваш за срещата си. Моля те, недей да си губиш времето с мен.
Кучето пазач им хвърли кръвнишки поглед, после стана и като се вгледа многозначително в часовника си, напусна стаята.
Флора продължи.
— Да, и след това видях Изабел дьо Ньовил. Само още веднъж. Аз идентифицирах трупа й, капитане. Прочетох за злополуката във вестниците и отидох в Бьон да си предложа услугите. Полицаите се нуждаеха от всеки, който би могъл да им помогне при установяване самоличността на огромния брой жертви. Взех назаем пари от… един стар приятел на мадам дьо Ньовил. Той на драго сърце ми плати билета, втора класа — добави тя хитровато и хвърли поглед към Симпсън, — за да отида да я разпозная.
— Имаше ли някакъв проблем при идентифицирането? — попита Джо.
— Ами то цареше неописуем хаос! Сума потресени родственици и приятели се ровеха в купчината трупове. Горкичките, бяха направо ужасени! Само че аз изобщо не се затрудних — тя беше облечена в яркочервен тоалет, пък и чантата с документите й за самоличност все още се намираше у нея.
Тя погледна Картър равнодушно и продължи.
— Обаче има една подробност, която може и вече да знаете, относно личността на Изабел дьо Ньовил… Според паспорта й, който беше издаден в Англия, истинското й име е било Изабел Нютън. Нарекла се е с френското име като… един вид работен псевдоним.
— И колко време работихте за мис Нютън? — попита Джо.
— Пет години. Запознахме се в Южна Франция през 1914 година, преди войната. Аз съм родом оттам, както забеляза и капитан Сандиландс. Тя живееше под крилото, тъй да се каже, на един офицер от флота. Освен жилището, бижутата и колата, той плащаше и за камериерка — моя милост.