— Значи, щом се наложи да идентифицирате трупа, вие веднага разбрахте, че това не е била Изабел Нютън, а друга жена…?
— Да. Нямаше да си дам труда да се разкарвам до Бьон заради тая никаквица, ала си рекох, че може да е скътала някое бижу — винаги носеше по някой пръстен или гривна. Винаги си имаше по нещичко за черни дни тая хубостница! Дължеше ми доста пари и сега бе моментът да си възвърна поне част от тях. Само че не извадих късмет. Нямаше и помен от накити. В болницата цареше суматоха. Гъмжеше от народ, не се знаеше кой влиза и кой излиза. Оставиха ме насаме с трупа зад един параван и още в първия миг останах стъписана от памучните й чорапи. Обувките й бяха изчезнали, но чорапите се виждаха съвсем ясно. Когато я огледах по-подробно, забелязах и бельото й. Английска измишльотина, наречена камизола — комплект от вълнен розов потник и памучни розови гащи, от ония, еластичните, май им викат кюлоти. Такова нещо Изабел и посмъртно не би навлякла! — позасмя се тя. — Всъщност бях видяла как същата сутрин тя облече зеленото копринено бельо. Това определено не беше Изабел Нютън, а женски труп, облечен с връхните й дрехи. Вгледах се по-внимателно и си спомних за онази английска девойка, дето се бяха запознали в бюфета на гарата. Отидох да й докладвам за багажа, който бе мое задължение, и останах като гръмната! Тя си бъбреше с някакво девойче, с което си приличаха като две капки вода. Само дето другата бе много зле облечена, макар дрехите й да бяха скъпи. И носеше ония памучни чорапи. Тогава ми просветна какво е станало. Не ще да е било лесно, но все пак е смогнала някак да размени връхните дрехи. Представих си картинката — навсякъде трупове и кървища, свирката на локомотива пищи, избухва пожар — а нашата героиня запазва присъствие на духа. Всички знаем що за стока е, но все пак да смъкне дрехите от някой труп и да ги навлече на себе си, е било твърде голям риск дори за нея. Не е било каприз. Напротив, много добре си е направила сметката — поела е риск, който донесе много облаги. Само че на мен! Получих всичко, което исках!
Победоносната й усмивка не се понрави на Джо и той сведе поглед.
— Схванах игричката на Изабел — продължи тя.
Джо отбеляза думите й като нов етап в признанието й. След като бе изплюла камъчето, явно смяташе за нормално да продължи в същия дух, не за да оправдае постъпката си, а за да покаже каква умница се е оказала.
— Това беше типично за нея. Открай време използваше хората, само че този път бе откраднала цяла самоличност. Питах се защо. Какво толкова имаше в онова момиче, че да се мъчи да се превъплъти в него? Излязох от болницата и си купих вестник. Там пишеше за някоя си мис Алис Кониърс, единствената оцеляла, плюс някакво бебе. Споменаваше се, че е богата наследница и пътувала за Индия, за да поеме управлението на огромна търговска империя.
— И вие решихте да последвате „Алис Кониърс“ в Индия?
— Не беше тъй лесно. Трябваше да си измисля план за действие и да спестя пари за билет. Потърсих някогашните клиенти от Лазурния бряг. Някои бяха дочули за участта на Изабел и проявиха голяма щедрост към мен, в името на доброто старо време. Щом събрах достатъчно, отпътувах за Бомбай. Лесно попаднах на следите й — тамошните вестници непрекъснато пишеха за нея. Явно жънеше успехи както в бизнеса, тъй и на обществената сцена. Даже се бе вживяла в ролята на филантроп! В Делхи се запознах с Едгар. Може би не постъпих много умно, но му разкрих картите си. Наумихме си да я последваме в Симла — тя идва тук всяко лято — и да завъртим бизнес с неговия капитал и моя опит.
— И с парите от изнудването? Изтръгнатите със заплаха бижута? Какво стана с тях? — полюбопитства Картър.
— Сетих се, че ви е разправила за това — рече Флора с доволна усмивчица. — Горкичката Изабелка, попаднала в лапите на анонимен изнудвач! Е, да знаете, капитане, че с малко се отърва! При дадените обстоятелства сумата беше съвсем разумна. Пък и знаем, че става въпрос за пари, които изобщо не й се полагат. Като че ли забравяме този факт! — Тя се вторачи презрително в Джо, сетне предизвикателно смъкна шала от раменете си и пищното бижу на Холбайн лъсна върху черното кадифе пред смаяните им погледи. — Ето я вашата улика! Няма нужда да обърнете всичко с главата надолу, за да я откриете — сигурна съм, че точно с такава цел дойдохте. Бива си я тая брошка! Не бих се учудила, ако я обявите за открадната, тъй че да я спипате у мен!