Джо се поколеба. Вълшебният миг! Обгърнат от самота сред царствените хълмове! Нима щеше да го наруши заради един непознат? Измери го с поглед, сетне отвърна на въпроса му:
— Откажете се и от тонгата, и от влака.
— Е, все пак не съм на петнайсет години като Ким, че да извървя пеш петдесет мили!
— Няма да се наложи. Предлагам ви да ми правите компания, тъй че взаимно да се отегчаваме с цитати от Киплинг по време на дългото пътуване.
— Ами! И как точно смятате да се доберем до града горе?
Джо беше забелязал униформения губернаторски лакей, който се озърташе припряно на входа на гарата. Даде му знак и той бързешком се приближи, като му подаде някакъв плик. Джо го отвори и прочете бележката, написана с разчекнатия почерк на Джардайн:
„Джо. Добре дошъл на Хълма. Този човек ще те закара до подстъпите на града и после ще те упъти към квартирата ти. Както виждаш, изпреварих те. Вечеря в седем. Театър в девет. Дж. Ж.“
— С кола. Ще пътуваме с пакарда на губернатора. Къде е багажът ви?
Рикши и тонги им правеха път, докато напредваха с постоянна скорост от петнайсет мили в час. Според изчисленията на Джо при това темпо щяха да пристигнат в Симла в средата на следобеда. Спътникът му се разположи в губернаторското возило с вида на човек, свикнал на подобен лукс, и дори се усмихваше и махаше с ръка, когато подминаваха някоя красива жена. Сякаш бе излязъл да подиша въздух в Булонския лес, а не се подрусваше по третокласен път в изгарящата жега. Несъмнено бе светски лъв, макар че Джо остана трогнат и развеселен от наивното въодушевление, любопитство и радост, с които Корсовски попиваше околната красота.
Няколкото горещи пустинни мили от равнините до подстъпите на хълмовете минаха неусетно в компанията на руснака. Той се оказа забавен събеседник, който разведряваше обстановката с очебийната липса на скромност по отношение на собствената си персона. Макар да бе пропътувал голяма част от света, за него изкачването в индийските планини бе много специално, равносилно на своего рода поклонение.
— Нали знаете, че векове наред ние, британците, все чакаме руснаците да ни атакуват от север — рече Джо престорено сериозно. — Мислим си, че руснаците са завардили проходите на Хималаите и само чакат знак да се втурнат и да ни пометат от тази земя. А сега какво се оказва? Руснаците атакуват откъм юг! Излиза, че сме си направили криво сметките.
Думите му бяха посрещнати с нов изблик на отривист смях.
— Един руски баритон не е руски батальон! Пък и аз идвам тук на съвсем миролюбива мисия. Първо, поканен съм от Дружеството на театралните любители в Симла да изнеса представление в театър „Гейъти“. Това е голяма чест, като се има предвид колко изтъкнати творци са гостували на сцената му. И второ, останах запленен от романтичния образ на Индия на твърде крехка възраст. Бях тринайсетгодишен, син на дипломати и живеех със семейството си в Лондон, когато ми подариха „Ким“, която току-що бе излязла от печат. Още тогава се заклех, че някой ден ще предприема това пътешествие… Я чуйте! Това кукувица ли е? Наистина! И тия дървета!
В този миг двамата мъже с наслада вдишаха хладния, наситен с боров аромат планински въздух, който ги лъхна след поредния завой. Гюрукът на автомобила бе спуснат, тъй че пред погледа им от всички страни се откриваше прекрасна панорамна гледка от полегати възвишения, чийто облик се променяше ежеминутно. Докато кретаха нагоре, до слуха им достигна бълбукането на стотици поточета, втурнали се буйно по склона от пролетното снеготопене. Дърветата ставаха все по-разкошни, а оскъдната кактусова растителност на равнината бе отстъпила място на борове и рододендрони. Птиците чуруликаха гръмогласно и на Джо му се стори, че мярна силуета на маймуни, люшнали се сред китните клонаци.
Пътят бе доста оживен. Колата задмина върволица от тибетски търговци пешаци, местни мъже и жени, стъписано загледани във возилото, както и множество тонги, които се туткаха да им сторят път. Имаше също доста хамали и товарни мулета, понесли багажите, за които не бе останало място в теснолинейката. За пореден път Джо се развесели от гледката на двамина мъже, помъкнали на гръб огромно пиано, а по петите им вървеше трети, който носеше краката на музикалния инструмент. На местата, определени за разминаване, млади мъже, поели обратния път към долината, ги поздравяваха ведро и жаловито питаха: „Жега ли е долу?“, на което Джо неизменно отвръщаше: „Адска жега!“