— Не ми отговори дали Алис е в опасност?
Трууп авторитетно заяви като човек, който знае какво говори.
— Не, по моему тя не е изложена на риск, докато не дойде краят на пътуването. Но тогава, от гледна точка на Реджа Кхан, тя ще е бита карта. И макар да си е умница, не виждам как ще се измъкне жива. Ще я щади, дордето му е нужна успешно да стигне до родината си. Ония планинци хич не цепят басма на жените, особено на кръшнали съпруги. Едва ли ще тръгне на пикник из Хималаите с двамина почтени люде като Трууп и Сандиландс!
Макар да изрече това с лековато-циничен тон, лицето на Трууп помръкна.
— Мътните да я вземат! — яростно възкликна той.
— А сега какво ще правим?
— Ами Чарли сигур е отпрашил по шосето за Калка. Не се знае колко време ще мине, докато се усетят, че са ги пратили за зелен хайвер. Ще доприпка обратно в Симла с голямо закъснение. Трябва да им пресечем пътя към прохода Залори. Отвъд ще ги чака неговото племе. Имаме шанс да ги възпрем единствено ако им попречим да минат прохода.
— „Имаме“ ли? Трууп, аз не разполагам с никакви правомощия.
Трууп прекоси стаята, грабна една пушка от лавицата и я подхвърли на Джо.
— В хълмовете единственото правомощие е оръжието. Съобразих да взема едно от държеливите кончета на Реджи от обора в пансиона. Добичето е малко нервно, ама ти си момче арабия, ще се справиш. И щом ще идваш с мен, вземи някоя връхна дрешка на Картър, че по туй време в планината е голям студ. Хайде, метни си това кожухче — Чарли няма да се разсърди.
Той взе от закачалката зад вратата поизвехтяло мъхесто палто от овча кожа и го подаде на Джо, който изгледа дрехата доста подозрително.
— Тая овца наистина ли е умряла?
— Щеше да вони на поразия, ако не бе тъй. Хайде, стига сме се размотавали. Вече имат преднина от двайсетина минути. С мен ли си?
Джо шумно захлопна вратата след себе си.
Глава двадесет и пета
— Не са като за полицейски парад — кимна Трууп към двата коня, придържани от търпеливия коняр. — Не като оная конна гвардия, дето се кипри на рождения ден на Негово височество. И ти сигурно не си навикнал на тая порода.
Конете, силни и жилави, хвърляха сърдити къчове и тръскаха гриви, за да прогонят мухите. Джо си рече, че са на съвсем прилично дередже.
— Чувствам се като сина на лейтенанта — заяви Джо, като се метна връз седлото. — Помниш ли?
— Все тоя Киплинг ти е в главата — отбеляза Трууп, докато чаткаха от двора към шосето за Налдера. — Изоставаме с двайсет минути — добави той, докато яздеха редом. — Но не е фатално. Няма да вървим по шосето. Съмнявам се, че Реджа познава тая местност по-добре от мен. Знам всяка педя — по тия места развеждам туристи на лов, на пикник, на спортна стрелба. Тук ми е работното място. Щом трябва да им пресечем пътя към прохода Залори, ще свърнем по преките пътеки.
Едгар Трууп беше в стихията си. Нямаше и помен от предишния оклюмал и умислен човек. Като погледна внезапно светналото лице и бдителния поглед на спътника си, Джо си помисли, че вероятно имаше и друга причина за хъса на Трууп да се впусне в преследването. По-точно първичната причина. „Този човек, помисли си Джо, е ловец до мозъка на костите си! Как беше оная ужасна фраза? Тръпката от преследването! Направо е вманиачен.“ А сега се бе впуснал по петите на умно и опасно човешко същество из горските пущинаци, което бе далеч по-вълнуващо от преследването на тигър или леопард. Човешка гонка. Поне в този случай Едгар Трууп щеше да е на страната на добрите.
— Кажи ми, Трууп, защо е толкова важен тоя проход Залори?
— А, все забравям, че не си тукашен и не си наясно с местната политика. Проходът е крайната южна точка от владенията на клана на Реджа Кхан. Негово височество принцът — май такъв се пада — открай време мъти водата на британците. Техният раджа, бащата на Реджа, е амбициозен човек. Ужким прави мили очи на наш’те управници, подписа разни спогодби, играе поло с военното началство, а жените му се имат с вицекралицата и тем подобни. Синът му пък се прави на изпечен британец — дипломка от „Ръгби“, костюмчета от „Севил Роу“, един такъв зализаничък — ама под тая лъскава фасада ври и кипи! Преди няколко години старият раджа си показа рогата и замалко не се наложи да се намеси армията. Случи се току след събитията в Амритсар, тъй че го възприеха като изблик на справедливо възмущение и просто забраниха на него и на хората му да се мяркат на юг от Залори, с изключение на официалните визити. Мен ако питаш, леко се отърваха. Трябваше хубавичко да им натрият носовете, та да не забравят услугата на британците.