— Предполагам, че си права за много неща. — Боби Том отново отиде до прозореца и се загледа в задния двор. Раменете му леко увиснаха. — Футболът много ми липсва, Грейси.
Думите му тутакси я накараха да застане нащрек. Това едва ли бе разтърсващо разкритие за всеки, който го познаваше, но фактът, че Боби Том го признаваше, я изненада.
— Зная.
— Мамка му, изобщо не е честно! — Той се обърна към нея, с лице изкривено от емоции. Беше толкова развълнуван, че дори не забеляза, че използва неприлична дума в нейно присъствие, което рядко правеше пред жена. — Един удар и аз завинаги съм вън от играта! Един шибан удар! Ако Джамал ме беше докопал само две секунди по-рано или три секунди по-късно, това нямаше да се случи.
Тя си помисли за видеокасетата. Знаеше, че никога няма да забрави грациозния полет на тялото му, докато се опитва да улови онази фатална топка.
Боби Том гледаше гневно, едната му ръка бе стисната в юмрук.
— Оставаха ми още три или четири пълноценни години. Щях да използвам това време, за да планирам оттеглянето си, да помисля дали искам да съм треньор или да седна в кабината на спортните журналисти.
— Ти много бързо се учиш — рече тя тихо. — Все още можеш да направиш тези неща.
— Но аз не искам! — Думите изригнаха от него и младата жена имаше странното усещане, че изненадаха много повече него, отколкото нея. Сетне гласът му се снижи почти до шепот. — Не разбираш ли? Искам да играя футбол.
Тя кимна. Разбираше.
Устните му се изкривиха в грозна и презрителна усмивка.
— Не зная как можеш да седиш тук и да ме слушаш, без да повърнеш. Много съм жалък, нали? Възрастен мъж, на който целият свят е в краката му, хленчи, задето един път в живота си не е имал късмет. Имам всичките пари на света; имам приятели, къщи, коли, но ето че се самосъжалявам, задето не мога да играя футбол. Ако бях на твое място, досега да съм се пръснал от смях. Ако бях на твое място, начаса щях да хукна към „Фургона“, за да разкажа на всички какъв жалък ревльо е Боби Том Дентън, че и те да се спукат от смях.
— Не мен не ми се струва смешно.
— А би трябвало — изсумтя презрително. — Искаш ли да чуеш нещо наистина жалко? Вече нямам ни най-малка представа кой съм. Откакто се помня, съм бил футболен играч и сега изглежда не зная как да бъда нещо друго.
— Мисля, че би могъл да бъдеш всичко каквото си пожелаеш — рече Грейси меко.
— Ти не разбираш! Ако не мога да играя футбол, не искам да бъда част от него. Не мога да се преструвам, че изпитвам ентусиазъм към треньорството, колкото и да се опитвам, и със сигурност няма да седя в някоя радио или телевизионна кабина с климатик и да подхвърлям хапливи духовитости за развлечение на онези, които си седят у дома пред телевизорите или радиоприемниците.
— Притежаваш много други таланти, освен тези.
— Винаги съм бил футболист, Грейси! Това съм бил през целия си живот. Това съм аз.
— В момента си актьор. Какво ще кажеш за филмовата си кариера?
— Става. Не бих имал нищо против след време да се снимам в още един филм, но колкото и да се опитвам да се убедя в противното, зная, че не ми е по сърце. Прилича ми на някаква игра, вместо на сериозна работа. И продължавам да мисля, че няма нищо по-жалко на този свят от един изпял песента си спортист, който се опитва да стане кинозвезда, защото не може да прави нищо друго.
— Аз те срещнах, след като кариерата ти вече бе приключила, така че не мисля за теб като за „жалък, изпял песента си спортист“ или каквото и да е там. И ми е трудно да те възприема като кинозвезда. Ако трябва да съм честна, ти си повече бизнесмен, отколкото каквото и да било друго. Очевидно имаш талант да печелиш пари и изглежда ти доставя удоволствие да го правиш.
— Доставя ми удоволствие, но не чувствам тръпка. Може би някои хора могат да бъдат щастливи, печелейки пари само заради усещането за власт, което парите им дават, но аз не съм от тях. Животът трябва да е нещо много повече от купуването на по-големи играчки. Притежавам твърде много неща. Не ми трябва друга къща, не искам друг самолет, а купуването на нови коли е само дребен разход за мен.
При други обстоятелства възмущението му може би само щеше да извика усмивка на устните й, но той беше прекалено объркан и развълнуван, за да й е забавно. Помисли си за всички онези пъти, когато бе влизала в кабинета му и го бе заварвала да говори по телефона, вдигнал обутите си в ботуши крака на бюрото, със стетсъна, килнат назад, докато обсъжда дали е разумно да инвестира в някоя нова емисия облигации, или да купи свински шкембета на стоковата борса.