— Можеш да си дяволски сигурен, че е. Щастлива е както винаги.
— Лъжеш.
Въпреки думите му, Боби Том долови несигурност в гласа на по-възрастния мъж и реши да се възползва от това.
— Последният път, когато разговаряхме, тя беше развълнувана заради круиза, на който смята да замине, както и заради новите растения в градината си. Толкова е заета с приятелите и проектите си, че почти не ни остава време да се видим насаме.
Раменете на Сойър увиснаха едва забележимо, а пръстите, които държаха стика, се отпуснаха, но Боби Том не омекна. Някак си този мъж беше наранил майка му и той щеше да се постарае това никога повече да не се повтори.
— Доколкото зная, в момента не я измъчват никакви грижи.
— Разбирам. — Сойър се прокашля. — Баща ти много й липсва.
— Мислиш ли, че не го зная?
Сойър опря главата на стика върху килима.
— Знаеш ли, много приличаш на него. Последният път, когато го видях, той беше само на осемнайсет или деветнайсет, но приликата е поразителна.
— Така казват всички.
— Мразех го и в червата.
— Не си представям и той много да те е харесвал.
— Трудно е да се каже. Дори и да е изпитвал неприязън към мен, никога не го е показвал, макар че аз със сигурност съм му давал достатъчно поводи. Той беше толкова дяволски добър с всички.
— Тогава защо си го мразел? — Въпросът му се изплъзна, въпреки намерението му да остане безразличен.
Сойър плъзна ръка по дръжката на стика.
— Майка ми чистеше известно време къщата на баба ти, знаеше ли? Това беше преди да се откаже от живота и да си намери друг начин за препитание. — Замълча, а Боби Том си помисли за историята, която разказваше от години, че Сузи е проститутка. За него това беше един голям майтап, но за Сойър не е било шега. Въпреки че не харесваше този мъж, се почувства засрамен.
— Двамата с баща ти бяхме връстници — продължи Сойър, — но той беше по-едър и когато бяхме в шести и седми клас, баба ти имаше навика да дава старите му дрехи на майка ми. И аз трябваше да ходя на училище с тези подаяния, но в същото време изгарях от толкова силна завист, че понякога си мислех, че ще се задавя. Всеки ден той ме виждаше да идвам на училище, облечен в старите му дрехи, но никога не каза и дума. Нито една дума. Нито на мен, нито на когото и да било. Макар че другите хлапета забелязваха и ми се подиграваха. „Хей, Сойър, не си ли облякъл старата риза на Хойт?“ Ако баща ти беше наоколо, само поклащаше глава и казваше, че, не, по дяволите, това не е неговата риза; че никога не е виждал проклетото нещо. Господи, как го мразех заради това. Само ако беше запратил бедността в лицето ми, бих могъл да се боря с него. Но той никога не го стори и сега, когато се връщам назад, мисля, че не е било в природата му. Вярвам, че в много отношения, той беше най-добрият човек, когото съм познавал.
Боби Том изпита завладяващо чувство на гордост, още повече, че бе неочаквано. И почти незабавно го заля унищожително усещане за загуба. Напрегна цялата си воля, за да не издаде емоциите си.
— Но въпреки това си продължавал да го мразиш.
— Завистта често поражда омраза. В гимназията веднъж разбих шкафчето му и откраднах ученическото му сако. Не мисля, че той някога разбра, че съм бил аз. Разбира се, никога не бих могъл да облека проклетата дреха; дори и не желаех. Но занесох сакото зад прелеза и го изгорих, за да не може и той да го облече отново. Може би съм си мислел, че като го унищожа ще изтрия всичките му постижения, или просто не можех да понасям да гледам как го намята върху раменете на майка ти, докато се прибираха след училище у дома. Проклетото нещо й стигаше до коленете.
Представата за родителите му като гимназисти накара Боби Том да се почувства странно объркан.
— За това е било всичко, нали? Моята майка.
— Предполагам, че винаги е било. — По-възрастният мъж затвори очи, сякаш мислите му се отнесоха някъде надалеч. — Беше толкова хубава. Но тя не мислеше така, защото носеше шини на зъбите до края на девети клас и го е запомнила, но повярвай ми, с шини или без, тя беше красива като картинка. И беше също като баща ти — мила с всички. — Засмя се искрено. — С всички, освен с мен. Веднъж се срещнахме в коридора, когато наоколо нямаше никой. Доколкото си спомням, носеше нещо в кабинета на учителя, а аз сигурно съм бил избягал от час. Бях вдигнал яката си и се бях облегнал на едно от шкафчетата като истински хулиган. Удостоих я с най-якия си присвит поглед и навярно съм я уплашил до смърт. Спомням си, че ръцете й затрепериха, но тя се втренчи право в мен и каза: „Уейланд Сойър, ако не искаш да свършиш на улицата, най-добре е веднага да се върнеш в час“. Наистина майка ти е смела дама.