Когато най-после се събуди, Боби Том установи, че се намира в килия в полицейския участък. Опита се да се претърколи, но всяко движение бе твърде болезнено. Главата му пулсираше и всички мускули го боляха. Когато се опита да отвори очи, осъзна, че едното е толкова подуто, че клепачът не може да се вдигне. В същото време стомахът му се бунтуваше, все едно беше пипнал възможно най-тежкия грип.
Потръпна, докато спускаше краката си от ръба на походното легло и с мъка се надигна, за да седне. Дори след много тежък мач не се бе чувствал толкова зле. Отпусна глава в шепи и позволи на отчаянието си да го завладее. Мнозина нямаше да си спомнят какво са правили, докато са били пияни, но той си спомняше всеки злочест миг. И още по-лошо — спомняше си какво бе довело до всичко това.
Как можа да стои пред онзи микрофон и да говори на Грейси по този начин, независимо колко унизен се почувства от отхвърлянето й? Никога нямаше да забрави изражението, което зърна върху лицето й, докато бягаше. Тя бе повярвала на всяка проклета дума, която бе изрекъл, и мисълта го караше да се гърчи от срам. В същото време думите й сякаш бяха жигосани в мозъка му: „Не мога да се омъжа за теб, Боби Том. Аз заслужавам нещо по-добро“.
И наистина заслужаваше. Бог да му е на помощ, заслужаваше. Заслужаваше истински мъж, а не момче. Заслужаваше някой, който щеше да я обича повече, отколкото той обичаше славата си. Славата му. За пръв път в живота си мисълта го изпълни с отвращение. Каквато и слава да бе имал, поведението му през изминалата нощ я бе погубило, но на него дори не му пукаше. Искаше единствено да си върне Грейси.
Внезапно го завладя ужасяващо чувство на паника. Ами ако тя вече е напуснала града? Моралните й принципи бяха най-коравото и устойчиво нещо у нея и чак сега, когато вече беше твърде късно, той разбра колко много означаваха те за нея. Грейси винаги мислеше това, което казваше, и веднъж решила, че е права за нещо, нищо не можеше да я накара да размисли.
Тя му бе казала, че го обича и това означаваше много за нея, но след като той бе проявил безотговорно нехайство към принципите й и неуважение към чувствата й, я бе поставил в положение, от което нямаше връщане назад. Когато миналата нощ се взря в лицето й и я чу да казва, че не може да се омъжи за него, тя вярваше във всяка своя дума и дори публичното му признание в любов не бе достатъчно да я задържи при него.
Сякаш се намираше под обстрела на безброй непривични за него емоции, но най-непознатата беше отчаянието. След като цял живот бе покорявал с лекота всяка жена, която пожелаеше, осъзна, че е изгубил самоувереността си. В противен случай нямаше да е толкова сигурен, че ако тя си замине оттук, никога нямаше да успее да си я върне. Сега знаеше, че е на път да я изгуби завинаги. Ако не беше успял да я спечели на свой терен, как можеше да се надява, че ще извоюва любовта й някъде другаде?
— Виж ти, виж ти. Изглежда миналата нощ градският любимец се е забъркал в малки неприятности.
Боби Том вдигна глава и насочи мътния си поглед към Джимбо Такъри, който стоеше пред килията му с противна, самодоволна усмивка на лицето.
— Точно в момента нямам никакво желание да си разменяме обиди, Джимбо — промърмори той. — Какво трябва да направя, за да се измъкна оттук?
— Казвам се Джим.
— Добре тогава, Джим — рече мрачно Боби Том. Може би все още не беше прекалено късно. Може би е имала възможност да премисли нещата и той ще успее да я убеди да промени решението си. Закле се пред Всевишния, че ако тя се омъжи за него, ще й купи старчески дом като подарък за първата годишнина от сватбата им. Ала преди това трябваше да я открие. След това да я убеди, че я обича повече, отколкото някога си бе представял, че ще обича жена. Трябваше да стори всичко възможно, за да я накара да му прости.
Надигна се от леглото.
— Трябва да изляза оттук.
— Съдия Гейтс още не е определил гаранцията — отвърна Джимбо, демонстрирайки явното си удоволствие от нещастието му.
Боби Том се изправи с мъка на крака, пренебрегвайки острото парене в стомаха си и пулсиращата болка в коляното.
— И кога ще го направи?
— Рано или късно. — Джимбо извади клечка за зъби от джоба на ризата си и я затъкна в ъгъла на устата си. — Съдията никак не обича да му се обаждам много рано сутринта.