Боби Том изтича навън и скочи в най-близкото возило — блестящата полицейска синьо-бяла кола. Гумите изсвириха, когато потегли от паркинга и се понесе към „Мейн Стрийт“. Бяха му нужни само няколко секунди, за да открие откъде се пускаха сирената и проблясващите червени светлини.
В полицейския участък Роуз Колинс грабна телефона си, за да разпространи новината, че Боби Том току-що е избягал от затвора.
„Хевън, Тексас
Място в сърцето“
Окаченият в края на града транспарант ставаше все по-малък в огледалото за обратно виждане в колата на Грейси, докато накрая вече не можеше да го различи. Посегна към една от книжните кърпички, смачкани в скута й, и се запита дали ще плаче през целия път до Сан Антонио. Миналата нощ бе толкова сломена от болка и унижение, че не отрони дори една сълза, когато Рей я откара до апартамента, за да си събере нещата, а после я закара в мотела, където прекара нощта. Но не можа да заспи. Вместо това лежеше в леглото и отново и отново си припомняше последните съкрушителни думи на Боби Том.
И двамата знаем, че се опитвах да ти направя услуга. Защо, по дяволите, ще искам да се оженя за някоя като теб? Не искам никога повече да зърна лицето ти!
Какво очакваше? Тя го унижи пред всички, които бяха важни за него, и той бе отвърнал с цялата си жестокост.
Пъхна кърпичката под очилата и попи подутите си очи. Новият собственик на „Сенчести поляни“ щеше да изпрати някой да я вземе от летището в Кълъмбъс и да я откара до Ню Грънди. „Сенчести поляни“ беше мястото, на което принадлежеше, и по това време утре сутринта щеше да е толкова улисана в работата си, че нямаше да има време за страдания.
Тя предчувстваше, че всичко ще свърши зле, ала не предполагаше, че ще е толкова зле. Искаше той да си я спомня с обич като единствената жена, която никога не е взела нищо от него, ала миналата нощ унищожи всякаква вероятност за това. Не само, че бе взела парите му, но и без някога да го е искала, накрая му отне нещо много по-важно за него — репутацията му. Грейси се опита да намери утеха в мисълта, че всъщност само собствената му арогантност е виновна за всичко, ала тя все още го обичаше и никога нямаше да й достави удоволствие да го види наранен.
Чу воя на сирена зад нея и когато погледна в огледалото за обратно виждане, съзря проблясващите светлини на полицейска кола, която приближаваше бързо по шосето с две платна. Един поглед към километража я увери, че кара в границите на разрешената скорост и тя мина плътно вдясно, за да даде път на колата да я задмине. Колата я настигаше, но вместо да продължи, остана зад нея.
Сирената зави остро, стандартният сигнал до нарушителя да спре. Обезпокоена, Грейси се взря по-внимателно в огледалото и не можа да повярва на очите си. Мъжът зад волана беше Боби Том! Свали слънчевите си очила. Досега се бе държала с огромно усилие на волята, ала не би могла да понесе друг сблъсък с него. Стисна решително челюст и натисна педала на газта. Той отвърна със същото.
Пред нея се появи раздрънкан пикап. Кокалчетата на ръката й побеляха, когато завъртя рязко волана, за да мине в лявото платно и да изпревари пикапа. Километражът показваше деветдесет и шест километра, а Боби Том оставаше плътно зад нея.
Как можеше да й причинява това? Що за град бе това, че да позволи на един от гражданите си да задигне полицейската кола и да преследва по шосетата невинен човек? Стрелката приближаваше сто и пет километра в час. Тя мразеше да кара бързо и вече започваше да се поти. Сирената отново нададе вой, което още повече я изнерви. От устните й се изтръгна тревожен вик, когато той толкова се приближи, че тя се изплаши, защото предположи, че ще се удари в колата й. Мили боже, той възнамеряваше да я изблъска от платното!
Нямаше избор. Той беше безразсъден по рождение и може и да му доставяше удоволствие да се прави на автомобилен състезател, като се движи с над сто и двайсет километра в час, но на нея — определено не. Гневът бавно се надигна в гърдите й, когато отпусна педала на газта и отби встрани от пътя. Щом колата спря, Грейси отвори вратата.
Боби Том изхвръкна от полицейската кола, преди тя да успее да направи четири или пет крачки, но изведнъж младата жена се закова на място. Какво се бе случило с него? Едното му око беше подуто и затворено, а другото имаше безумен поглед. Дрехите му бяха разкъсани, неизменната шапка „Стетсън“ липсваше, грозна рана прорязваше слепоочието му и му придаваше зловещ и варварски вид. Тя си припомни какво му бе причинила и за пръв път, откакто се бяха запознали, Грейси се изплаши.