— Какво? Няма ли място за мене? — се стъписа зачудена майката, като че не повярва ушите си.
— Каквото правиш долу, таквоз ще намериш и на небото! Много си прогневила господа. Колко клетници от врати си върнала, колко близки заминала — нищо не ти се е откъсвало от сърце на сиромах да помогнеш…
— И тука ли ти пак захвана за сиромасите! — го пресече тя, сякаш готова стара свада да поднови.
Светеца твърдо продължи: — Когато кръчма на кръстопътя държахме, базиргяни ли дойдеха: ти с пълна ока ги черпеше, сиромаси ли искаха масло да си купят: ексик им го продаваше. Из цяло село харчеше червения пипер, размесен с керемида: в брашното пепел, в млякото — вода. По чужди леси нощем прибираше рибата и пак все мърмореше…
— Туй ли са ми тежките грехове, за които не искаш да ме пуснеш, Петре? Туй ли са? — стъписа се тя, метна една върху друга ръка на гърди и горда усмивка разшири сухите й устни. — Аз мислех, като те е оставил господ на таквози място, барим тука умът ти е дошел, пък то… — Седна да ми нареждаш греховете… Че отхрани ли едно дете ти, свъртя ли къща, да знаеш как се гледат и подрастят дребни деца?… Доде ли веднъж да ми донесеш клечка дърва или в нещо да ми отмениш ръцете… да ми остане и мен време от залиси да помисля за душата си! Като скиташе таквъзи несретен, прибра ли те някой, пак на моя врат увисваше… Даваше и риза от гърба си на другите — защото аз предях и те обличах. — Ама срещнала ли съм аз някога приказка на земята с теб, че сега на небото ще ти доказвам… Като не ме пущаш, аз не се натискам! Хо, не се натискам! На тегло барим съм научена — махна ръка тя и бързо се дръпна към тъмната нощ на преизподнята, която клокочеше татък среду пустошта.
Петър, както беше сврял дебелия ключ във вратите, опря се на него, обвеси глава и дългите му уши сякаш клепнаха. — И тук ли грозни изпитания готви за него господ? — Той се отмести и преви подкосени крака да седне в широкия пезул, вглъбнат отвътре в стената до самите порти. — Едвам помни той баща си, кога с лодка го водеше да обикалят таляните за риба. Майка му го отхрани и отгледа и все на него се надяваше: като подрасне, да помага и на по-малките. И когато един ден взе да стяга бащината си лодка и из къщи пак се размириса на смола, кога седна в къта и взе да преплита тук-таме изгнилите рибарски мрежи — рече бащин занаят ще поднови, на всички светна пред очи. — Ала нали тогава учителят дойде в тяхното село и взе да прави чудеса! — Тръгнаха подире му млади и стари. Прежали се и той: защото в него беше правдата и светлината.
— И аз умирвам — викаше майка му. — Хо-о, мислиш, толкоз ми се свиди свят. Де е само едно умиране! Ами я: тези деца на кого да ги оставя? Кой ще ги погледне…
Петър не искаше да чуй. Словото на учителя тръгна да проповядва той и за него търпеше вредом и присмивки, и неволя. Колко пъти изподран — месата му се виждат, гладен се завръщаше при майка си и тя, като го погледнеше, разплакваше се и пак го прибираше. Тогава неговото сърце се смекчаваше, дожеляваше му за майка му и много пъти го е налитало да остане в къщи… Вместо да се скита на людски да помага и те да му не рачат помощта, да го гонят… на, на майка си да помогне! Но нали учителят със своята тънка уверена усмивка казваше често — който обича баща си и майка си, да не тръгва подир мене…
Далече оттатък зад стволястите дървеса побледня. През сплетените грани отсам-оттатък се промъкнаха румени зори и заблестяха по дънерите, обвити с пепеляво-зеленикави лишеи, сякаш ризи на дебели големи змии. Слепи и сакати, немощни и бледни — един на кокили оттук, таме други опипом — тръгнаха да се мият по потока, завил край гората нататък. Докато първите ранобудници запретнат ръкави, докато плиснат шепа вода връз очи, разнесе се набожната утренна молитва и горе покрай стената, през гората, по двама, по трима показаха се праведните. Набраха се около светеца и мълчаливо се запулиха един други в очи — какво го е смутило, та е отпуснал като грешник глава?
„Че тук сам господ му е отредил най-първото място. Може ли такова нещо…“
— „За какво грижа ще бере?… Тука бари не е като долу“ — зашепнаха настрана дрипавия овчар с епитропа.
— Ами — изкриви се като змия усмивка на устата на Петра и той изви очи да ги погледне — ако господ те е пуснал веднъж тук, всички те знаят и познават и чак тогаз сетиш, че си грешен?… — Но — махна ръка той — не могат го те проумя! — Наведе очи, сякаш да прикрий всичко в себе, да не смущава духът на блажените. Всички наоколо се спогледаха, пак свиха рамена и никой нищо не разбираше.
— Майка си повърнах аз тая нощ от райските врати… — не можа да надвие на себе той и додаде замислен: — Тя цял живот за мен се е бъхтала и си е цедила очите, аз да бъда тук, пък тя…