За появата им помогна Ефрем, който и в тъмнината не намери спокойствие, сега разказваше на Ахмаджан някаква идиотска приказка.
— За какво му е на човек да живее сто години? И не трябва. Ето какво се е случило. Давал този… Аллах на всички животни по петдесет години живот. Човекът пристигнал последен, а на Аллах му останали само двадесет и пет години.
— Четвърт век значи? — прекъсна го Ахмаджан.
— Да де. И се обидил човекът, че е малко. Аллах казва: «Стигат ти», а човекът: «Не.» «Е, тогава — казал Всевишният — върви и ако намериш някой, който да има излишни години, помоли го да ти ги даде.» Тръгнал човекът и срещнал кон. «Слушай — рекъл, — годините на живота са ми малко. Дай ми от твоите.» Конят отговорил: «Вземи двадесет и пет.» Продължил нататък, срещнал куче, което също се съгласило да му даде двадесет и пет години; същото обещала и маймуната. Върнал се човекът при Аллах, който му отговорил: «Да бъде твоето. Първите двадесет и пет години ще живееш като човек, вторите ще работиш като кон, третите ще лаеш като куче, а последните двадесет и пет години ще ти се смеят, както се смеят на маймуната…»
Глава 3
Пчеличка
Макар Зоя да бе оправна, пъргава и доста бързо да сновеше по етажа си от масата на сестрите до леглата и обратно, тя се убеди, че не успява до края на работния си ден да изпълни всичките си задължения. Тогава тя се разбърза и угаси лампите в мъжката и в по-малката женска стая. А в другата огромна женска стая, където имаше повече от тридесет легла, жените никога не преставаха съвсем да говорят, независимо дали светлината е угасена или не. Повечето от тях бяха отдавна в отделението, болничната атмосфера им бе омръзнала, сънят им бе неспокоен; вътре бе задушно и по тази причина постоянно спореха дали вратата към балкона трябва да бъде отворена. А имаше и няколко непоправими бъбривки, които непрекъснато търсеха слушатели. До среднощ, а понякога и до по-късно в стаята обсъждаха цените, качеството на продуктите и мебелите, характерите на децата, съпрузите и съседите си или пък теми, смущаващи заради безсрамния начин, по който ги разискваха.
А днес отгоре на всичко миеше пода санитарката Нела, с голям задник, креслива като уличница, с големи вежди и дебели устни. Тя отдавна бе започнала да мие, но никога не успяваше да свърши навреме, защото се намесваше във всеки разговор. А и Сибгатов, чието легло се намираше във вестибюла до вратата на мъжката стая, очакваше да му донесат разтвора за промивката. Заради нея, а и защото се стесняваше от лошата миризма на раната, която се намираше малко под кръста му, близо до опашката, той доброволно прие да остане във вестибюла, макар да бе постъпил тук преди всички пациенти и вече се чувстваше не в ролята на пациент, а на човек, чиято постоянна работа се намира в болницата.
Влязла мълниеносно в женската стая, Зоя направи на два пъти забележка на Нела, която й се озъби и продължи работата си със същия темп. Бе по-възрастна от Зоя и приемаше като обида, че трябва да се подчинява на такова момиче. Днес Зоя дойде на работа в празнично настроение, но поведението на санитарката й го помрачи. В общи линии тя смяташе, че всеки човек има право на известна свобода и идвайки на работа, не е задължително да се претрепе, но съществуваше разумна мярка, особено когато работата бе свързана с болни.
Най-после Зоя успя да раздаде лекарствата и да свърши, Нела изми пода, угасиха лампите в женската стая, а във вестибюла оставиха само нощната. Наближаваше дванадесет часът, когато Нела направи в малкото легенче разтвора за промивката и го отнесе при Сибгатов.
— О, капнах — прозя се шумно тя. — А сигурно ще се забавя още триста минути. Слушай, ти навярно ще се мотаеш още цял час, а аз не мога повече да чакам. Като свършиш, свали легенчето долу, а? Става ли?
(В това солидно старо здание с просторни вестибюли нямаше пряко стълбище за горния етаж.)
Вече бе много трудно да се разбере какъв е бил преди Шариф Сибгатов: боледуваше толкова отдавна, че от предишния му живот сякаш вече не бе останало нищо. Но и след трите години, преминали в непрестанна потискаща болка, този млад татарин бе най-кроткият и вежлив човек в цялата клиника. Той често и плахо се усмихваше, сякаш се извиняваше за продължителните грижи, които се полагаха за него. За периодите от по четири и шест месеца, които прекарваше в болницата на няколко пъти, той бе опознал всички лекари, сестри и санитарки, а и те го познаваха. Но Нела бе нова тук, едва от няколко седмици.