— Зойче, та нали вие ненавиждате невежеството и сте за просвещението. Нима може да се пречи на хората да се развиват? Пошегувах се, нямам намерение да бягам където и да било.
Също шепнейки, тя отговори:
— Но вие не заслужавате да четете още и поради това, че сте позволили здравето ви да стигне до това положение. Защо не дойдохте по-рано? Пристигнахте, когато вече почти бяхте в безнадеждно състояние.
— Ех — въздъхна тихо Костоглотов, — нямаше никакъв транспорт…
— Нима още съществуват такива селища без транспорт? Можехте със самолет! И защо трябваше да чакате толкова? Защо не се преместихте в някое по-културно място? Някакъв лекар или поне фелдшер нямаше ли там?
Тя окончателно пусна книгата.
— Имаше гинеколог. Дори двама…
— Двама гинеколози! — възкликна Зоя. — Там само жени ли живееха?
— Напротив, не достигаха. Други доктори нямаше. И лаборатория също. Бе невъзможно да вземат кръв за изследване. А се оказа, че моята РУЕ [4] е шестдесет, а никой не знаеше това.
— Ужас! И продължавате да се двоумите дали да се лекувате или не? Ако не жалите себе си, поне помислете за децата си!
— За децата ли? — сепна се Костоглотов, сякаш цялата тази весела разправия с книгата се бе случила на сън и той отново си възвърна и суровото лице, и забавения говор. — Нямам никакви деца.
— А съпругата не е ли човек?
Той още по-бавно отговори:
— И съпруга нямам.
— Първата дума, която можеш да чуеш от мъж, е не. А какви семейни работи имахте намерение да уреждате? Какво обяснихте на онзи кореец?
— Излъгах го.
— Може би и мен сега лъжете?
— Не, наистина не — върху лицето на Костоглотов легна сянка. — Не винаги прекалявам.
— А може би тя не е могла да изтърпи характера ви? — съчувствено го погледна Зоя.
Костоглотов бавно поклати глава.
— Никога не съм имал жена.
Зоя се чудеше на колко години е в действителност той. На два пъти понечи да го попита, но в последния момент се отказваше.
Седеше с гръб към Сибгатов, а с лице към Костоглотов, който добре видя как татаринът безкрайно внимателно се повдигна от легенчето, като се държеше с двете ръце за кръста; стоеше така, докато изсъхне. Изглеждаше претръпнал: непоносимата болка бе преминала, но нямаше за какво да се радва.
Костоглотов си пое дъх и така тежко въздъхна, сякаш дишането бе единствената му работа.
— Ох, как ми се иска да запуша! Тук никак ли не е позволено?
— Абсолютно! А и за вас пушенето означава смърт.
— В никакъв случай?
— В никакъв! Особено в мое присъствие.
Но се усмихна.
— Но все пак една ще може?
— Засрамете се! Болните спят…
Въпреки забележката й той извади дълго цигаре ръчна изработка и го пъхна в устата си.
— Знаете какво говорят: младият трябва да се жени рано, а старият — късно. — Той се облакъти с двете си ръце върху масата. — Почти се бях оженил след войната, макар че и аз, и тя бяхме студенти. Въпреки това щяхме да се оженим, но всичко се обърна с главата надолу.
Зоя гледаше навъсеното, но волево лице на Костоглотов. Раменете и ръцете му бяха костеливи, но това се дължеше на болестта.
— Не се ли получи?
— Тя… както се казваше тогава… изчезна безследно — той затвори едното си око, — но после се оказа, че е жива. Миналата година разменихме няколко писма…
Той се сепна, видя, че държи цигарето в ръка, и го прибра обратно в джоба.
— Знаете ли… От няколко фрази в писмата й изведнъж се замислих дали наистина и преди е притежавала онова съвършенство, което виждах в нея. И какво разбираме от живота на двадесет и пет години?
Той гледаше Зоя в упор с тъмнокафявите си очи.
— Например вие сега… Мислите ли, че разбирате нещо от мъже? Абсолютно нищо!
Зоя се засмя.
— А може би разбирам?
— Не може да бъде — подчерта Костоглотов. — Това, което приемате като разбиране, няма нищо общо с истината. И когато се омъжите, ще осъзнаете грешката си.
— Хубава перспектива, няма що! — поклати глава Зоя и от голямата си оранжева чанта извади бродерия: неголяма, опъната на гергеф, с извезан вече със зелени конци щъркел, а лисицата и гърнето — само очертани.
Костоглотов погледна така, сякаш не вярваше на очите си.
— Вие бродирате?
— Защо се учудвате?
— Не мога да си представя, че сега една студентка по медицина може да се занимава с ръкоделие.