— За първи път ли виждате момиче, което бродира?
— Може би в най-ранното си детство. В началото на двадесетте години. Но и тогава това занимание се приемаше за буржоазна отживелица. За това биха ви дали да разберете на някое комсомолско събрание.
— Сега това е модно. Не сте ли виждали?
Той поклати глава.
— И го осъждате?
— Не… Напротив. Толкова уютно се чувствам… Любувам се.
Зоя се зае с бродерията си. Извезваше бод след бод, без да откъсва погледа си от гергефа, а Костоглотов й се любуваше. Жълтата светлина на настолната лампа падаше върху миглите й и ги позлатяваше, както и осветената част на роклята.
— Вие сте пчеличка с косичка.
— Какво? — погледна го изпод вежди Зоя.
Той повтори.
— Така ли? — тя сякаш очакваше по-голям комплимент. — А там, където живеете, след като почти никой не бродира, може ли човек просто така, свободно, да си купи мулине [5]?
— Как го казахте?
— Му-ли-не. Ето такива конци в различни цветове. Тук е страшно трудно да се намерят.
— Ще запомня и ще попитам. Намеря ли, непременно ще ви изпратя. А ако се окаже, че разполагат с неограничени количества, може би за вас ще бъде по-изгодно да се преселите въобще при нас?
— А къде все пак се намира това при нас?
— С една дума — в целината.
— Така ли?
— Когато пристигнахме там, никой не мислеше, че отива в целината. А след като се оказа, че е така, започнаха да пристигат и ентусиастите. Ако подлежите на разпределение, помолете да ви изпратят при нас! Навярно няма да ви откажат, защото на никого досега не са отказали.
— Нима е толкова лошо при вас?
— Никак. Просто хората имат невярна представа за това кое е добро или лошо. Да живееш в пететажна клетка, да чукат и ходят над главата ти, да чуваш пуснато докрай радио от всички страни, се смята за щастие, а да живееш като трудолюбив земеделец в къщурка от плет, измазана с глина, се възприема като огромна беда.
Той говореше сериозно, с онази убеденост, когато човек няма желание дори да повиши глас, за да подсили аргументите си.
— Всъщност целината степ ли е или пустиня?
— Степ. Дюни няма. Само тук-там се среща някакво далечно подобие на тревичка. Расте жантак — не знаете ли, че това е камилски бодил? Да, наистина е бодил, но през юли по него се появяват розови цветчета, които имат особено фин мирис. Казахите правят от него около сто лекарства.
— Значи това място се намира в Казахстан?
— Да.
— И как се казва?
— Уш Терек.
— Аул?
— Може и така да се каже, а може и да се приеме за районен център. Има болница, но не достигат лекари. Пристигайте!
Той примижа.
— И повече нищо не расте?
— Съществуват доста поливни площи със захарно цвекло и царевица. А в зеленчуковите градини има каквото душа ти иска. Стига човек да се труди. На пазара от гърците може да се купи мляко, от кюрдите — овнешко, а от немците — свинско. Ако можехте да видите какви живописни пазари има! Всички се обличат в националните си облекла и пристигат на камили.
— Вие агроном ли сте?
— Не, землемер.
— С една дума, защо живеете там?
Костоглотов се почеса по носа.
— Много ми харесва климатът.
— И с транспорта ли е лоша работата?
— Неее… Има коли колкото искате.
— И все пак защо да замина за там?
Тя го погледна изпитателно. За времето, през което говореха, чертите на лицето му бяха станали по-омекотени.
— Вие ли? — Костоглотов свъси вежди, сякаш се мъчеше да измисли тост. — А откъде знаете, Зойче, точно в коя точка на земята ще бъдете щастлива и в коя — нещастна? И кой въобще може да каже, че го знае?
Глава 4
Тревогите на болните
За болните, чиято подутина налагаше спешна хирургическа намеса, нямаше места в стаите на долния етаж и затова ги настаняваха и на горния заедно с онези, на които бе предписано облъчване. По тази причина всяка сутрин там минаваха едновременно две визитации: хирурзите преглеждаха пациентите, на които предстоеше операция, а физиотерапевтите — своите.
Но четвърти февруари бе петък, операционен ден, и затова хирурзите не минаваха на визитация. Доктор Вера Корнилиевна Хангард, лекуващ лекар на облъчваните пациенти, след оперативката също не тръгна веднага на визитация, а като стигна до вратата на мъжката стая, надникна вътре.
Доктор Хангард беше със среден ръст, но изглеждаше много стройна поради това, че талията й бе неестествено тънка. Косите й, завързани отзад на опашка противно на модата, бяха малко по-светли от черния цвят, но по-тъмни от тъмнорусия, поради който често ни предлагат не съвсем уместната дума кестеняви, след като би било по-правилно да се каже черно-руси, тоест между черни и руси.