На съседното легло казахът овчар Егенбердиев, мъж на средна възраст, не лежеше, а седеше, скръстил краката си, сякаш се бе разположил на плъстената черга у дома си. Бе сплел пръстите на големите си ръце върху закръглените големи колене и цялото му тежко тяло изглеждаше толкова монументално и неподвижно, че дори когато се поклащаше, оставаше усещането за зрителна измама — такава, каквато откриваме загледани дълго време в заводски комин или в някоя кула. Раменете и плещите му сякаш всеки момент щяха да скъсат пижамата, а маншетите на късите ръкави почти се бяха впили високо над китките. Малката раничка на долната му устна, с която бе пристигнал в клиниката, се бе превърнала тук в голям тъмнопурпурен струпей, който му пречеше да яде и пие. Но той не се суетеше, не викаше, не стенеше, а търпеливо изяждаше всичко, което се намираше в чинията, и както и сега, можеше с часове да седи, впил в пространството отсъстващ поглед.
По-нататък, близо до вратата, шестнадесетгодишният Дьома бе положил болния си крак на леглото и през цялото време го опипваше внимателно, опитвайки се да масажира с длан измъчващия го глезен. А другия си крак бе подгънал като коте и четеше, без да вниква в смисъла на думите; въобще четеше през цялото време, през което не спеше и не бе подложен на процедури. В лабораторията, в която правеха всички анализи, старшата лаборантка имаше шкаф с книги и Дьома, получил веднъж разрешение да влиза вътре, спокойно си избираше следващата, без да чака да се изредят останалите от стаята. Сега четеше някакво старо списание със сини корици, с измачкани, полускъсани от дългата употреба и пожълтели от слънцето страници, тъй като в шкафа на лаборантката нямаше нови броеве.
И Прошка, опънал добросъвестно всяка гънка на одеялото си, седеше върху леглото чинно и търпеливо, стъпил на пода като напълно здрав човек. А и бе такъв: в стаята никой не го чу да се оплаква, нямаше никаква видима рана, бузите му бяха покрити със здрав смугъл тен, а перчемът над челото му бе грижливо пригладен; беше момче само за танци.
До него Ахмаджан, след неуспешния опит да си намери партньор, бе сложил на одеялото дъската за руска дама и играеше сам.
Ефрем, с шия, стегната като в броня от превръзката, този път не сновеше между леглата, не досаждаше на никого, а положил под гърба си още две възглавници, непрекъснато четеше книгата, предложена му от Костоглотов. Но толкова рядко прелистваше страниците, че човек можеше да си помисли, че е задрямал.
А Азовкин отново се измъчваше. Изглеждаше, че въобще не спи. На перваза на прозореца и върху шкафчето бяха разхвърляни вещите му, леглото му стоеше неоправено. Челото и слепоочията му бяха изпотени, по прежълтялото му лице човек можеше да долови всички болки, които той преживяваше вътрешно. Ту коленичил се подпираше на лактите си върху леглото и оставаше дълго така, ту притискаше с ръце корема си и се прегъваше одве. Отдавна не отговаряше на никакви въпроси и не разказваше нищо за себе си. А когато му идваха на свиждане, той ги изпращаше да купят лекарствата, които бе видял да раздават в отделението.
Навън бе облачен, тих, безцветен ден. Костоглотов, върнал се преди малко от рентгеновия кабинет, отвори форточката [6], през която веднага нахлу влажен, но не студен въздух.
Страхувайки се да не се простуди, Павел Николаевич омота шията си с шала и се отдръпна към стената. Колко покорни, като полутрупове бяха всички! С изключение на Азовкин тук, изглежда, никой не страдаше истински. Както бе казал Горки, достоен за свободата е само онзи, който воюва за нея. Това се отнасяше с пълна сила и за оздравяването. Павел Николаевич вече бе направил решителната крачка. Едва изчакал да отворят прозорчето на регистратурата, той отиде и позвъни вкъщи, за да съобщи на жена си онова, което бе решил да направи по време на безсънната нощ: да се използват всички връзки, само и само да бъде преместен в Москва, защото тук всяко оставане криеше определен риск за здравето му. Трябваше да се задейства цялата система! Разбира се, това бе малодушие: да се изплаши от подутината и покорно да легне в тази клиника. А и кой би повярвал, че от три часа следобед вчера никой не е идвал дори да опипа подутината, за да разбере дали расте или не, както и никой не му даде каквито и да било лекарства. Само закачиха върху таблата на леглото разграфен лист за отбелязване на температурата, но това по-скоро бе хвърляне на прах в очите на глупаците. Неее, нашите лечебни заведения са все още далеч от желаното равнище!