Накрая се появиха лекарите, но не влязоха в стаята, а се спряха до вратата и доста време се занимаваха със Сибгатов, който бе разголил рамото си. (Костоглотов бе пъхнал книгата си под дюшека.)
Когато свършиха, доктор Донцова, доктор Хангард и внушителната сивокоса сестра с бележник и кърпа, преметната през ръка, се насочиха към стаята. Влизането едновременно на няколко човека от медицинския персонал винаги събуждаше у пациентите особено внимание, страх и надежда и тези три чувства бяха толкова по-силни, колкото по-бели бяха престилките и по-строги лицата. Най-тържествено от всички се държеше сестра Олимпиада Владиславовна, за която визитацията беше както за дякона — богослужението; за нея лекарите стояха неизмеримо по-високо от обикновените хора, разбираха всичко, никога не грешаха и бе изключено да дадат неправилна диагноза или да предпишат не онези лекарства, които са необходими. Всяка дума, чута от лекарите по време на визитацията, записваше в бележника си с щастливо изражение; нещо, което бе непознато на младите сестри.
Но влезли в стаята, трите не се насочиха към леглото на Русанов. Людмила Афанасиевна, едра жена с простовати изсечени черти на лицето, с вече пепеляви коси, подстригани и леко накъдрени, поздрави тихо пациентите и веднага се спря с изучаващ поглед пред първото легло.
— Какво четеш, Дьома?
(Не можа ли да зададе по-умен въпрос! И то през работното си време!)
Дьома, както постъпват повечето от читателите, не отговори, а само показа избелялата синя корица на списанието. Донцова присви очи.
— Но то е от по-миналата година. Защо го четеш?
— Има интересна статия — придаде си важност Дьома.
— За какво?
— За искреността! — още по-изразително отговори той. — За това, че литература, лишена от искреност…
Внимателно отпусна болния си крак на пода, но Людмила Афанасиевна веднага го предупреди:
— Не трябва! Вдигни крачола.
Щом изпълни заповедта й, тя приседна на леглото му, внимателно протегна ръката си и започна да опипва болното място.
Вера Корнилиевна, облегната на таблата и като гледаше през рамото на колежката си, каза тихо:
— Петнадесет сеанса, три хиляди рентгена.
— Тук боли ли?
— Да.
— А тук?
— Да, и по-нататък — също…
— А защо мълчиш? На герой ли се правиш? Откъде започва болката?
Тя бавно опипваше пространството около болното място, за да определи границите му.
— А самото място боли ли? През нощта как е?
Дьомка все още не се бръснеше, но постоянно напрегнатото изражение на лицето му го състаряваше.
— И през нощта, и през деня върти като свредел.
Людмила Афанасиевна и Хангард размениха погледи.
— Все пак би ли могъл да кажеш дали по-силна или по-слаба е болката след времето, прекарано тук?
— Не зная. Може би малко по-добре се чувствам, а може би само така ми се струва.
— Кръвната картина — помоли Людмила Афанасиевна и след като се запозна с историята на болестта на Дьома от болничния картон, подаден й от доктор Хангард, тя погледна въпросително момчето.
— Как си с апетита?
— Винаги ям с удоволствие — важно отговори Дьома.
— Започнахме да му даваме и допълнително — с ласкав глас на бавачка се намеси Вера Корнилиевна и се усмихна на Дьома, който веднага й отговори със същото. — Трансфузия? — попита тя Донцова, вземайки обратно картона.
— Да… Е, Дьома — Людмила Афанасиевна отново изпитателно погледна към момчето, — ще продължим ли с облъчването?
— Разбира се! — засия Дьома и с благодарност я погледна.
Той бе убеден, че с тази процедура ще избегне операцията. Струваше му се, че и самата Донцова мисли така. (А тя разбираше, че преди да се оперира саркомата [7] на костта, трябва да се преустанови активността й с помощта на рентгеновите лъчи и по такъв начин да се предотвратят метастазите.)
Егенбердиев, отдавна готов, бе нащрек и след като Людмила Афанасиевна стана от съседното легло, веднага скочи, изпъчи гърди и се изпъна по войнишки.
Донцова му се усмихна и се приближи до него, за да може по-отблизо да разгледа струпея на устната му.