Павел Николаевич също разбираше, че не може. Просто го казваше за всеки случай.
Според уговорката с главния лекар на онкологическия диспансер трябваше в два часа да ги чака тук старшата сестра, но нея, разбира се, я нямаше; стаичката й под стълбището бе заключена.
— Няма с кого да се разберем! — избухна Капитолина Матвеевна. — И за какво им плащат!
Както беше наметнала върху раменете тежкото си палто, Капитолина Матвеевна се отправи по коридора, в началото на който имаше надпис: «Забранено е влизането с връхни дрехи.»
Павел Николаевич остана да чака във вестибюла. Боязливо наклонил главата си надясно, той опипваше своята подутина. Имаше чувството, че за половин час, откакто за последен път я бе видял в огледалото в дома си, когато слагаше шалчето си, тя сякаш бе станала още по-голяма. Павел Николаевич усещаше слабост и имаше желание да седне, но пейките му се струваха прекалено мръсни, а и трябваше да помоли някаква жена със забрадка и с мазна торба между краката да се помести, за да му направи място; дори и отдалече му се струваше, че усеща някаква тежка воня, която лъхаше от торбата й.
И кога най-после нашето население ще се научи да пътува с чисти и спретнати куфари! (Впрочем сега, когато бе с подутина, му бе все едно.)
Измъчен от стоновете на младежа и от всичко, което се изпречваше пред очите или достигаше до неговото обоняние, Русанов стоеше, едва докосващ с рамото си издатината на стената. Отвън влезе мъж с вид на селянин, който носеше половинлитров буркан, почти пълен с жълтеникава течност; носеше го, без да го крие, с известна гордост, като халба бира, получена след уморително чакане на опашката. Пред Павел Николаевич мъжът спря и едва не му протегна буркана, вероятно за да попита за нещо, но забелязал скъпата му шапка, се обърна към болния с патериците:
— Миличък, къде да отнеса това?
Безногият мълчаливо му посочи вратата на лабораторията.
На Павел Николаевич вече му се повдигаше.
Когато входната врата се отвори отново, влезе облечената само с бял халат сестра, която имаше прекалено издължено лице. Тя веднага забеляза Павел Николаевич, досети се кой е и се приближи до него.
— Извинете — изрече запъхтяно тя с поруменяло от бързането лице, цветът на което почти се сливаше с цвета на червилото й.
Павел Николаевич поиска да отговори язвително, но се сдържа, защото бе доволен, че чакането най-после е свършило. Приближи се, като носеше куфара и чантата с продуктите, Юра в костюм, без шапка — така, както бе шофирал; изглеждаше много спокоен; при всяко движение високият светъл перчем над челото му се поклащаше.
— Да вървим! — подкани ги сестрата и се насочи към стаята си под стълбището, която приличаше повече на килер. — Низамутдин Бахрамович ми каза, че носите ваше бельо и пижама, която е съвсем нова, нали?
— Да, току-що купена от магазина.
— Питам ви, защото в противен случай е нужна дезинфекция, разбирате ме, нали? Тук ще може да се преоблечете.
Тя отвори шперплатовата врата и запали лампата. В стаичката със скосен таван нямаше прозорец, а по стените бяха закачени много цветни графики.
Юра мълчаливо внесе куфара и излезе, а Павел Николаевич остана да се преоблече. Старшата сестра отново се приготви да отиде до някъде, но в същия момент се приближи Капитолина Матвеевна.
— Момиче, вие винаги ли така бързате?
— Даа…
— Как се казвате?
— Мита.
— Странно име. Не сте ли рускиня?
— Немкиня…
— Вие ни принудихте да чакаме.
— Извинете, моля ви. Аз сега…
— Искам, Мита, да знаете. Моят мъж… е заслужил човек, много ценен работник. Казва се Павел Николаевич.
— Павел Николаевич… Добре, ще запомня.
— Разбирате ли, той е свикнал да се грижат за него, а сега страда от сериозна болест. Не би ли могло да се назначи на постоянно дежурство при мъжа ми някоя сестра?
Върху и без това неспокойното лице на Мита премина сянка на загриженост. Тя поклати глава.
— При нас освен операционните има три дежурни сестри на шестдесет души. А през нощта са само две.
— Ето, виждате ли! Ще умираш, ще викаш и никой няма да те чуе.
— Защо мислите така? При всеки отиват.
(При «всеки»… След като говореше така, имаше ли смисъл да й се обяснява?)
— И отгоре на това вашите сестри работят на смени?
— Да, по дванадесет часа.
— Но това е ужасяващо! Аз самата и дъщеря ми постоянно бихме дежурили! Бих намерила човек, който да не се отделя от леглото на мъжа ми, за своя сметка, но ми казват, че и това не трябва да правя…