— Но нали вие именно благодарение на тези защитни сили на организма почти на четири крака допълзяхте до нашата клиника! — рязко възрази Донцова и стана от леглото. — Вие дори не разбирате с какъв огън си играете! С вас няма дори да разговарям!
Тя махна с ръка като мъж и се обърна към Азовкин, но Костоглотов с изпънати върху одеялото колене гледаше непримиримо като черно куче.
— А аз, Людмила Афанасиевна, ви моля да поговорим! Може би на вас ви е интересен експериментът, но на мен ми се иска да поживея спокойно. Поне годинка. Това е всичко.
— Добре — подхвърли през рамо Донцова, — ще ви извикам.
Обхваната от досада, тя гледаше Азовкин, без все още да може да осъзнае, че се намира пред друг пациент.
Азовкин лежеше с ръце на корема. Когато лекарите се приближиха, само повдигна главата си. Върху всяка една от устните му бе изписано различно страдание, а в очите му се долавяше единствено молба, но молба към глухи.
— Как е, Коля? — Людмила Афанасиевна го прегърна през рамото.
— Злеее… — отговори много тихо той, с половин уста, стараейки се да не изразходва прекалено въздуха, намиращ се в гърдите му, защото всяко усилие на белите дробове предизвикваше болка в корема.
Преди половин година той бе вървял с лопата през рамо начело на комсомолския съботник, пеейки с цяло гърло, а сега дори за болестта си можеше да разкаже само шепнешком.
— Хайде заедно да обмислим, Коля — също тихо изрече Донцова. — Може би ти си уморен от лекуването? Или ти е омръзнала болничната обстановка? Така ли е?
— Дааа…
— Нали живееш тук? Може би искаш да си починеш у дома? Искаш ли? За месец — месец и половина?
— А след това… ще ме приемете ли?
— Разбира се! Ти вече си наш пациент! Ще си отдъхнеш от инжекциите. Ще ги замениш с лекарства, които можеш да купиш в аптеката, и три пъти дневно ще ги слагаш под езика си.
— Синестрол?
— Да.
Донцова и Хангард не знаеха, че през всички тези месеци Азовкин с фанатична настойчивост измолваше от всяка застъпваща сестра и от всеки лекар, даващ нощно дежурство, излишните сънотворни, успокоителни прахчета и таблетки освен предписаните. Този запас от лекарства, натъпкан в платнена торбичка, Азовкин имаше намерение да запази за онзи ден, когато лекарите ще се откажат от него.
— Нужно е да си починеш, Коля… Да си починеш…
Беше толкова тихо в стаята, че всички чуха как Русанов въздъхна, свали ръце от лицето си и обяви:
— Съгласен съм, докторе. Можете да вземете спринцовката!
Глава 5
Тревогите на лекарите
Как се нарича това състояние? Разстроена? Угнетена? Някаква невидима, но плътна тежка мъгла нахлува в гърдите, като изтласква навън всичко, което сме били дотогава. И ние чувстваме само това притискане, тази мътилка, не разбирайки дори веднага, че именно ние сме така притеснени.
Ето какво чувстваше Вера Корнилиевна, след като приключи визитацията и когато слизаше заедно с Донцова по стълбището. Беше й доста зле.
Такива случаи, ни помагат да се вслушаме в себе си, да се ориентираме коя е причината за всичко това и да потърсим изход.
А причината бе, че се опасяваше за мама — така наричаха помежду си Людмила Афанасиевна трите й ординаторки по облъчването. Бе им майка не само заради възрастта си — те бяха на около тридесет години, а тя скоро щеше да навърши петдесет, а и заради особеното усърдие, с което им помагаше да навлязат в работата: самата тя бе безкрайно старателна и придирчива и желаеше трите й «дъщери» да бъдат също такива; бе от последните, все още успяващи да обхващат и рентгенодиагностиката, и рентгенотерапията и въпреки недостига на време и конкретната определена работа изискваше и от ординаторите си да положат усилия да държат в обсега си и двете дейности. Не съществуваше тайна, която Людмила Афанасиевна да пази за себе си, без да я сподели. И когато Вера Хангард се окажеше по-наблюдателна от нея било в едната или другата област, «мама» само се радваше. Вера работеше при нея вече от осем години непосредствено след завършване на института и цялата увереност, която сега чувстваше в себе си, силата да измъква от сянката на смъртта страдащите болни й бяха вдъхнати от Людмила Афанасиевна.