Този Русанов можеше да причини на «мама» тягостни неприятности. Мъдро е да склониш глава, но не е мъдро да я загубиш.
Но ако бе само Русанов! Това би могъл да направи всеки друг пациент, чието сърце е ожесточено. Нали всеки тормоз, веднъж предизвикан, не остава насред път. Неговата следа не е следа по вода, а бразда в паметта. Можеш след това да я изгладиш, с пясък да я засипеш, но е достатъчно някой, макар и пиян, да извика: «Бий лекарите!» или «Бий инженерите!», и ръката сама се протяга към палката.
Шрапнелите на подозренията са останали навсякъде. Съвсем доскоро в тяхната клиника имаха пациент с рак на стомаха, шофьора М.Г.Б. Предстоеше му операция. Вера Корнилиевна нямаше нищо общо с него, но по време на едно от нощните си дежурства тръгна да направи обиколка на пациентите. Тъй като се оплакваше от тежка безсъница, тя му предписа броморал, но разбрала от сестрата, че дозата е ниска, каза: «Дайте му два праха наведнъж!» Болният ги взе и Вера Корнилиевна дори не обърна внимание на особения му поглед. Това би си останало там, но лаборантката бе съседка по жилище на шофьора и често го посещаваше в стаята му. Тя пристигна при Вера Корнилиевна развълнувана и й обясни, че шофьорът не изпил праховете (защо ли са му дали два наведнъж?), не спал през нощта, а преди малко я попитал: «Защо нейната фамилия е Хангард? Опиши ми я по-подробно. Тя искаше да ме отрови. Трябва да се заемат с нея.»
Няколко седмици Вера Корнилиевна прекара в очакване, вярвайки, че с нея наистина ще се заемат. И през цялото това време тя бе длъжна постоянно, безпогрешно и дори с известно вдъхновение да поставя диагнози, да определя лекарствените дози и с поглед и усмивка да ободрява болните, попаднали в този прословут раков кръг, и от всеки да очаква въпросителния поглед: «А ти не си ли отровителка?»
Отгоре на това днес бе ден с особено тежка визитация. Дори Костоглотов, един от болните с най-голям късмет, към който Вера Корнилиевна бе, кой знае защо, особено благоразположена, именно така и попита «мама», подозирайки, че са го избрали за обект на някакъв зловещ експеримент.
Потисната след визитацията бе и Людмила Афанасиевна, спомнила си също неприятен случай — с Полина Заводчикова, скандалната жена. Тя самата не бе болна, а синът й, но бе останала с него в клиниката. Изрязаха му вътрешния тумор и майка му се нахвърли в коридора върху хирурга, като настояваше той да й предаде късче от изрязаната плът. И сигурно би успяла, ако въпросният хирург не бе Лев Леонидович. Повече от сигурно бе, че Заводчикова имаше ясна цел: да отнесе това късче в друга клиника, където да го изследват, и ако не съвпадне с първоначалните изследвания на Донцова, да я изнуди за пари или да я предаде на съда.
Тя и колегите й бяха свидетели на не един подобен случай.
Сега, след визитацията, те отиваха да обсъдят неща, които не биваше да бъдат чути от пациентите, и да вземат решение.
В Тринадесето отделение не достигаха помещения и по тази причина за лекарите от отделението за облъчване нямаше стаички. За тях нямаше място нито в залата за гама-лъчение, нито в другата за дългофокусни рентгенови апарати от сто и двадесет и двеста хиляди волта; имаше място в рентгенодиагностичното отделение, но там бе постоянно тъмно. И затова масата, около която се събираха, за да обсъдят текущите въпроси, да попълнят болничните картони и другите документи, се намираше в кабинета за късофокусни рентгенови апарати, сякаш след толкова години работа не бяха се надишали на отвратителния рентгенов въздух с неговия особен мирис и топлина.
Влязоха и седнаха една до друга зад голямата грубо рендосана маса без чекмеджета. Вера Корнилиевна прелистваше стационарните картони — на мъже и на жени, разделяйки ги на две купчини: в първата бяха онези, които тя сама щеше да обработи, а в другата — с помощта на Людмила Афанасиевна. Донцова гледаше мрачно плота на масата и издала леко напред долната си устна, почукваше с молив.
Вера Корнилиевна от време на време я поглеждаше с разбиращ поглед, но не се решаваше да я заговори нито за Русанов, нито за Костоглотов, нито за общата им лекарска съдба, защото нямаше смисъл да се повтаря това, което се разбира от само себе си, а знаеше, че ако се изкаже недостатъчно внимателно и тактично, може, вместо да я утеши, да я засегне.
А Людмила Афанасиевна каза:
— Колко дразни това, че сме безсилни, нали? — (Това можеше да се отнася за много от болните, прегледани днес.) Тя отново почука с молива. — Но нали никъде не видяхме допуснати грешки. (Това пък важеше и за Азовкин, и за Мурсалимов.) Понякога се отклоняваме от точната диагноза, но винаги правилно сме лекували. А по-малка доза също бе невъзможно да му дадем. Подведе ни мярката.