Да, нямаше съмнение, че тя мислеше за Сибгатов! Съществуват такива неблагодарни болести, заради които прилагаш цялата си изобретателност, а силите не стигат, за да спасиш пациента. Когато донесоха за пръв път Сибгатов на носилка, рентгенограмата показа пълно разрушение на гръбначния стълб. Колебанието се появи, когато дори консултацията с професора потвърди, че е саркома на костта, а едва по-късно постепенно изясниха, че това е огромна клетъчна подутина, при която в костта се появява гъста течност и цялата кост се заменя от тъкан, подобна на желе. Но начинът на лечение все пак бе правилен.
Гръбначният стълб не може нито да се смени, нито да се изпили. Това е камък, поставен в основата. Единственото, което трябваше да направят, бе облъчването с рентгенови лъчи и задължително с големи дози, защото от по-малките нямаше никакъв ефект. И Сибгатов оздравя! Гръбнакът му се укрепи. Той оздравя, но от конските дози на облъчване тъканите около него станаха изключително чувствителни и предразположени към образуването на нови, злокачествени тумори. И както след удар се появи огнище на язва. И сега, когато кръвта и тъканите му отказваха да възприемат рентгеновите лъчи, бушуваше ново огнище на туморна буца, което не бяха в състояние да потушат, а само ограничиха разпространението му.
За лекаря това бе осъзнаване на безсилието и несъвършенството на методите, а за сърцето му — мъка, най-обикновена мъка, че живее на света такъв кротък, вежлив и печален татарин Сибгатов, благодарен на лекарите за грижите, но всичко, което може да се направи за него, е да бъдат продължени само страданията му.
Днес сутринта Низамутдин Бахрамович извика Донцова по специален повод: да се ускори освобождаването на леглата и за тази цел да се изписват болните, чието състояние не подлежи на подобрение. Донцова бе съгласна с думите му, защото в приемната постоянно чакаха, понякога и по няколко денонощия, нови пациенти, а и от районните онкологични пунктове непрекъснато пристигаха молби да им бъде разрешено да изпратят някой болен. Тя бе съгласна по принцип и знаеше, че пръв Сибгатов попада под ударите на новото разпореждане, а не можеше да го изпише. Бе водила прекалено дълга борба за един обикновен човешки гръбначен стълб, за да отстъпи сега пред простото разумно решение и да се откаже от поредното повторение на възприетия метод с нищожната надежда, че все пак греши смъртта, а не лекарят. Заради Сибгатов Донцова дори изневери на научните си интереси и се съсредоточи в изследването на патологията на костите с единствената си спонтанна цел — да спаси пациента си. Може би в приемната чакаха хора не по-малко нуждаещи се от лечение, а тя не можеше да изпише Сибгатов и бе готова да хитрува, доколкото е възможно, пред главния лекар.
Низамутдин Бахрамович настояваше за изписването на безнадеждните пациенти, и поради това, че тяхната смърт бе желателно да не настъпва в клиниката, а извън нея: това също би осигурило свободни легла, а и останалите не биха били толкова угнетени; би се подобрила и статистиката, тъй като безнадеждно болните ще бъдат изписвани не поради настъпилата смърт, а само с «влошаване на състоянието».
Именно с тази формулировка щеше да бъде изписан днес Азовкин. Историята на неговата болест, описана в продължение на няколко месеца в цяла тетрадка, направена от грубо подлепени кафяви грапави листове от зле обработена дървесина, върху които перото често задираше и оставяше мастилени петна, съдържаше много виолетови и сини цифри и редове. И двамата лекари виждаха по изписаните листове ясно как изнемощялото от страдания градско момче лежи на леглото като на смъртен одър, но произнесените на тих мек глас цифри бяха по-неумолими от присъдата на трибунал и не подлежеше на обжалване. Тук имаше двадесет и шест хиляди рентгена облъчвания, от които дванадесет хиляди при последната серия, петдесет инжекции синестрол, седем трансфузии на кръв и въпреки всичко левкоцитите бяха само три хиляди и четиристотин, еритроцитите… Метастазите разкъсваха отбраната като танкове, появиха се и в белите дробове, възпалиха възлите над ключиците, но организмът нямаше с какво да ги спре.
Лекарите разменяха погледи и дописваха заделената купчина болнични картони, а сестрата рентгенолаборантка веднага се заемаше с амбулаторните процедури; тя въведе четиригодишно момиченце, облечено в синя рокличка, придружено от майка му. Лицето на детето бе покрито с червени струпеи, които все още бяха съвсем малки и незлокачествени, но бе прието да бъдат облъчвани, за да не се увеличат. Самото момиченце малко се притесняваше от това и не знаеше, че може би на малката му устничка виси тежката гира на смъртта. То не бе за първи път тук и затова вече не се страхуваше, бъбреше и протягаше ръка към никелираните части на апаратите. Сеансът продължаваше три минути, но през това време момиченцето съвсем не можеше да поседи неподвижно под точно насочената към болнота място тясна тръбичка; въртеше се, местеше се и изнервената сестра изключваше апарата, за да коригира отново посоката на лъчите. Майката държеше разни играчки, за да привлече вниманието на дъщеричката си и й обещаваше подаръци, само и само да седи спокойно. След това влезе мрачна старица, която дълго сваляше забрадката и блузата си. После дойде от стационара жена в сив халат с кръгла подутина на стъпалото, което просто бе набола на гвоздей. Тя весело разговаряше със сестрата, без въобще да предполага, че тази голяма колкото сантиметър топчица, която, кой знае защо, не искат да изрежат, е кралицата на злокачествените тумори — меланобластома.